Птича песен

— Тук не можем да говорим. Не може ли да влезем някъде?

Жан поклати глава.

— Не искам да ме виждат с вас в бар.

— Ами у вас? Не може ли…?

— Не, не можем да отидем там. Какво искате да ме питате?

Стивън въздъхна дълбоко. Дъхът му образуваше неясни фигури под светлината на уличната газова лампа. Загърна шинела си на гърдите.

— Може би трябва да ви разкажа какво се случи — започна той.

Видя, че Жан му няма доверие и си помисли, че може да успокои страховете й, ако й покаже, че няма лоши намерения спрямо нея или Изабел. Разказа й набързо за живота си с Изабел, макар да беше сигурен, че Жан е чувала историята. Ако успееше да потвърди това, което тя вече знаеше, може би щеше да докаже своята благонадеждност. Жан кимаше леко и недоверчиво от време на време.

Докато говореше, Стивън осъзна какво би искал да я попита и се изненада от простотата му. Искаше да знае дали Изабел още го обича.

Вгледа се в очите на по-голямата й сестра и видя в тях достатъчно от Изабел, за да се разпали отново старото усещане за присъствието й. А с това се върна и любопитството му.

— След това се върнах във Франция и оттогава се води тази война. Не съм се местил много, само на няколко мили нагоре и надолу по фронта. Годините си минават. Може би един ден вето това ще свърши. — Финалът му не беше особено завладяващ. Не искаше да споделя с Жан твърде много подробности от живота си на фронта; предполагаше, че тя знае достатъчно от собственото си семейство и приятелите си. Внимаваше да не оставя впечатлението, че търси съчувствие, защото преживяваше същото, което преживяваха и милиони други хора.

— Ами вие? — попита той. — В Амиен ли живеете сега.

Жан кимна. Дръпна шала си малко назад и той видя огромните й кафяви очи и почти прозрачната кожа. Лицето и беше по-семпло и по-сурово от това на Изабел, нямаше ги противоречивите нюанси на характера й, но освен сила то излъчваше деликатност. Гласът й беше тих и мек.

— Живея тук от известно време. Дойдох при… Дойдох, кога ме помолиха, миналия ноември.

— Омъжена ли сте?

— Не.

— Сама ли живеете?

— Не, живея с… приятели.

Беше невъзможно да се разбере дали по принцип беше толкова сдържана, или искаше да скрие нещо. Монологът на Стивън не беше успял да я накара да се отпусне. Той потрепери, когато вятърът се втурна през площада от север. Видя как Жан придърпа наметката си около себе си. Налагаше се да е по-директен.

— Искам да знам какво става с Изабел. Дали е добре, дали е щастлива. Нямам никакво намерение да създавам проблеми. Предполагам, че нямате добро мнение за мен, защото разбих брака й, но какъвто й да е животът й сега, не искам да го разстройвам. След шест години се интересувам само дали е добре.

Жан кимна.

— Дали е добре, мосю? Да, добре е. Трябва да разберете, че това, което сторихте, причини огромно страдание на съпруга й и особено на децата му. Стана скандал. Разбира се, Изабел също е отговорна за това. Дори нещо повече — животът й беше съсипан, защото хората обвиняват нея за случилото се. А що се отнася до вас, в този град има хора, които с удоволствие биха ви застреляли заради това, което направихте.