Кралицата на Юга

С французите нямаше никакви проблеми. Или по-скоро малки и за кратко. На Коста дел Сол действаха няколко доставчици на хашиш на мафията от Марсилия, групирани около два основни боса: един франкоалжирец на име Мишел Салем, и един марсилец, познат като Нене Гару. Първият беше снажен, шестдесетгодишен мъж, с прошарена коса и приятни обноски. С него Тереса беше имала няколко не особено задоволителни контакта. За разлика от Салем, специализирал се в трафика на хашиш в спортни плавателни съдове, дискретен и семеен мъж, който живееше в луксозната си къща във Фуенхирола с двете си разведени дъщери и четирите си внука, Нене Гару беше класически френски бонвиван. Арогантен гангстер, самохвалко и жесток, пристрастен към кожените якета, скъпите коли и впечатляващи жени. Гару се занимаваше не само с хашиш, но и с проституция, трафик на оръжия с къса цев и търговия с хероин на дребно. Всички опити да се постигнат разумни договорки бяха пропаднали. По време на една неофициална среща, проведена с Тереса и Тео Алхарафе в сепарето на един ресторант в Михас, Гару изгуби контрол над нервите си и стигна дотам да изрича на висок глас закани, прекалено груби и сурови, за да се приемат на сериозно. Това стана, когато французинът предложи на Тереса транспорта на четвърт тон колумбийски хероин и тя каза не. Според нея хашишът беше малко или много дрога за обикновените хора, коката — лукс за негодниците, които могат да си я позволят, но хероинът беше отрова за бедните и в тази гадост тя не се забъркваше. Точно така каза, „гадост“, и другият го прие зле. Мен никоя мексиканска мръсница не може да ме настъпва по топките, това дословно бяха последните му думи и поради марсилския му акцент те звучаха още по-неприятно. Тереса загаси много бавно цигарата си в пепелника, без да потрепне мускулче на лицето й, поиска сметката и напусна ресторанта. „Какво ще правим сега?, питаше тревожно Тео, когато вече бяха на улицата. Този тип е опасен и сега е бесен“. Но Тереса не каза нищо три дни, нито една дума, никакъв коментар. Нищо. Вътрешно, спокойна и мълчалива, тя плануваше ходове, за и против, сякаш беше по средата на сложна партия шах. Беше открила, че сивите зазорявания, сварващи я с отворени очи, отстъпваха място на интересни размишления, понякога много различни от тези, които й носеше дневната светлина. След три утрини вече беше взела решение и отиде при Язиков. Идвам да ти искам съвет, каза тя, макар и двамата да знаеха, че това не е истина. Когато му изложи накратко случая, Язиков я гледа известно време, после сви рамене. Израснала си много, Тереса, каза той. А когато се израства много, тези неприятности влизат в пакетната цена. Да. Аз не мога да се меся в това. Не. Не мога и да те съветвам, защото тази война е твоя, не моя. Може дори един ден — животът обича да се шегува, — да се видим изправени един срещу друг заради подобни неща. Да. Кой знае. Само помни, че в този бизнес един неразрешен проблем е като рака. Рано или късно убива.