Немското дете [bg]

Аксел преглътна с усилие. През повечето време той вярваше в смисъла на работата, която вършеше. Ала Франс го бе уцелил по болното място. Задаваше въпрос, който Аксел неведнъж сам си бе задавал в моменти на слабост.

– Дава покой на семействата на жертвите. И е сигнал, че няма да приемем всичко за нормално човешко поведение.

– Глупости – отсече Франс и пъхна ръце в джобовете си. – Наистина ли си въобразяваш, че така ще подплашиш някого или че изпращаш някакъв сигнал, когато настоящето има толкова по-голяма мощ от миналото? В човешката природа е хората да не виждат последствията от деянията си, нито да си вземат поука от историята. А по отношение на покоя? Ако някой не е намерил покой след шейсет години, не му е писано да го получи. Отговорност на всеки индивид е да направи така, че да живее в мир със себе си, не можеш да очакваш възмездие и да вярваш, че то ще дойде някой ден.

– Това са цинични думи – заяви Аксел и също скри ръце в джобовете на палтото си.

Вятърът ставаше по-студен и той трепереше.

– Само искам да проумееш, че зад всички благородни дела, на които мислиш, че си посветил живота си, има една силно примитивна и фундаментална човешка емоция: желанието за отмъщение. Аз не вярвам в отмъщението. Вярвам, че единственото, което трябва да сторим, е да направим каквото можем, за да променим настоящето.

– И си мислиш, че правиш това ли? – с напрегнат глас попита Аксел.

– С теб сме от различни страни на барикадата, Аксел – сухо отвърна Франс. – Но да, това си мисля, че правя. Променям нещо. Не диря мъст. Не изпитвам съжаления. Гледам напред и действам според убежденията си. Това е съвършено различно от онова, което ти вършиш, и никога няма да сме на едно мнение. Пътищата ни се разделиха още преди шейсет години и никога няма да се съберат.

– Как се обърнаха нещата така? – тихо промълви Аксел и преглътна мъчително.

– Тъкмо това се опитвам да ти кажа. Няма значение как. Така е, и толкоз. Единственото, което можем да сторим, е да се борим, за да оцеляваме, за да променяме каквото можем. Да не поглеждаме назад. Да не затъваме в угризения или предположения как е можело да се развият нещата. – Франс спря и принуди Аксел да го погледне в лицето. – Не можеш да гледаш назад. Стореното е сторено. Миналото е минало. Не може да съществува съжаление.