Немското дете [bg]

– Изглежда съвсем ясно. От това, което чух, била е болна. Малко куку – рече Мелберг и завъртя показалец до слепоочието си.

– Имала е Алцхаймер – поясни остро Мартин.

– Добре бе, знам – пренебрегна Мелберг гневната реакция на Молин. – Само не ми казвай, че според теб го е извършил някой друг, а не старецът. Може да е било някое от онези... убийства от милост – заяви той, доволен от дедуктивната си логика, след което се награди с още едно сладкишче.

– Ами... може би – отвърна неохотно Мартин и отгърна на нова страница в бележника си. – Но според Торбьорн са намерили отпечатък върху калъфката, който бил много ясен. Обикновено е трудно да се снемат отпечатъци от плат, но в този случай калъфката е била притисната върху две лъскави копчета, а на едно от тях е имало ясен пръстов отпечатък. И той не принадлежи на Херман – отсече Мартин.

Мелберг се смръщи и го погледна разтревожено. После лицето му грейна.

– Сигурно е на някоя от дъщерите. Провери просто за да си сигурен, та да може да се потвърди. След това се обади на лекаря в болницата и му кажи да приложи на съпруга на Брита каквато ще там електрошокова терапия или да му даде някакво лекарство, та да го посъживи, защото преди края на седмицата вече трябва да сме го разпитали. Ясно?

Мартин въздъхна, но кимна. Не му харесваше това. Никак не му харесваше. Но Мелберг беше прав. Нямаше доказателства, сочещи към друг извършител. Само един-единствен отпечатък. И ако нямаше съвсем никакъв късмет, Мелберг можеше да се окаже прав и по този пункт.

Ала на излизане Мартин се обърна и се плесна по челото.

– О, забравих нещо. По дяволите, колко глупаво от моя страна. Педерсен е открил значително количество ДНК под ноктите й и парченца кожа, и кръв. Вероятно е дращила човека, който я е душил. И то доста дълбоко според Педерсен, тъй като е имала остри нокти и е успяла да свали доста кожа. По негово мнение вероятно е издрала ръцете или лицето на убиеца си.

Мартин се облегна на касата на вратата.

– А по мъжа й има ли драскотини? – попита Мелберг, като се наведе напред и опря лакти върху бюрото си.

– Не знам, но явно се налага спешно да посетим Херман – отговори Мартин.

– Налага се и още как – рече Мелберг. – Вземи Паула с теб – подвикна той, но Мартин вече си беше тръгнал.

През последните няколко дни Пер се движеше на пръс-ти из къщата, без да вярва, че това ще продължи дълго. Преди майка му не бе успявала да остане трезвена и за един ден. Не и откакто баща му ги напусна. Пер почти не си спомняше как е било преди това, но малкото му запазени спомени бяха приятни.

И макар да се съпротивляваше яростно, у него започна да се пробужда надежда. Все повече с всеки изминал час. Дори с всяка минута. Карина бе нестабилна и трепереща и му хвърляше засрамени погледи всеки път когато се засечаха из къщата. Но беше трезвена. Той бе проверил навсякъде и не бе открил нито една новозакупена бутилка. Нито една. А знаеше къде са всичките й скривалища. Така и не бе разбрал защо тя си правеше труда да крие бутилките. Със същия резултат можеше да ги остави върху кухненския плот.