Рестарт [bg]

— Не.

— Там пишеше: „Застреляй Копец“. Направих го. Право в главата. Нали разбираш…? След това телефонът иззвъня, отговорих и един глас ми каза: „Поздравления, отсега нататък се казваш Копец“. Така работи той. Контролира всекиго. Знае всичко. Слуша. Наблюдава. Но остава скрит. Никой не знае къде живее. Нито как изглежда. Дори на колко години е. Руснак ли е, арменец ли е, или е чеченец. А ако говориш с него или познаваш някого, който говори с него, той ще те убие. Само името му да произнесеш, той ще те убие. Всички знаят тези правила.

— И какво иска от мен? Кажи ми.

— Да ти кажа? — повтаря той. — Мога да ти кажа само онова, което знам. Работата ми беше да те наблюдавам. Да направя нужното жена ти да ти носи удоволствие. Да ти помогна да успееш в бизнеса си. Задачата ми беше да те охранявам, Джим Тейн.

— Да ме охраняваш ли? — замислям се за Стан Понтин, за катастрофата с колата му, за внезапното и необяснимо решение на Санди Голдън да инвестира в „Тао Софтуер“. И за Дом Вандербек на тавана в моята къща и огърлицата му от морави отпечатъци. — Защо уби жена ми?

— Не съм го направил аз — отговаря ми той. — Това не бяхме ние. Трябва да е бил някой друг. Ние не сме единственият екип. Винаги има втори, подсигуряващ. Това е начинът, по който ни контролира. Единият екип наблюдава другия. Дебнем се взаимно.

— Том Мичъл от другия екип ли е?

— Аа… агентът от ФБР ли? — казва той. Не. Мисля, че той не работи за моя работодател. Смятам, че иска да намери моя работодател. Но толкова много хора желаят това. Той има толкова много врагове.

— Защо ми казваш всичко това?

Усмихва се. Празните му очни кухини весело примижават. От ъгълчетата им потичат кървави сълзи.

— Ела по-наблизо и ще ти кажа.

— Не го слушай, Джим — обажда се Аманда.

Оставам на мястото си.

Мъжът въздъхва:

— Загубих очите си, Джим Тейн. Не мога да ти сторя нищо лошо. Приближи се… ще ти покажа нещо. Нещо, което ще помниш през целия си останал живот.

Клякам до него в локвата кръв и докосвам рамото му.

— За какво става дума? — прошепвам в ухото му.

Чувам затрудненото му накъсано дишане и разбирам, че животът го напуска.

— Якето ми — прошепва той е последни сили. Едва различавам думите му. — Бръкни в него.

Подавам пистолета си на Аманда. Тя го насочва към главата му. Бъркам в джоба на якето на мъжа. Там е мокро.

— Напипваш ли го?

Има нещо там… острия ръб на лист хартия. Изваждам плик. Ъгълът му е подгизнал в кръв. На плика пише: „За Копец“.

— Това ми го даде онзи — обяснява той, — който извади очите ми. Първо ми нареди да го прочета. Оказа се последното нещо, което видях. Виж го.