Рестарт [bg]

Изтръгвам звук от гърлото си, но това е само шепот:

— Да.

— Трябва да му се измъкнеш. Не се качвай в колата му. Не оставай сам с него. Можеш ли да му избягаш?

Оглеждам се. Намираме се в средата на паркинга. Той е заграден е телена мрежа. В паркинга влиза червена „Хонда“. В колата седят две жени на средна възраст.

— Мисля, че мога да го направя — казвам безгрижно, сякаш се уговарям със събеседника си да се видим на по питие след работа.

Вземам самолета рано сутринта — уведомява ме Гордън. Ще се видим веднага след като кацна. Ще ти се обадя. Ще се справим заедно, Джими. Ще те измъкна от тази каша, обещавам.

— Благодаря ти, Гордън.

— Толкова много усилия си ми струвал. Ти си най-голямата шибана спасителна операция на века. Проклет да съм, ако допусна да те намеря нарязан на парчета в някакъв пластмасов чувал. А сега се махай от онзи задник.

— Добре — обещавам аз, — ще го направя. Ще говорим пак по-късно.

Затварям и слагам телефона в джоба си.

— Извинете ме — казвам аз на този, който нарича себе си Том Мичъл.

Свива рамене. Гласът му е мелодичен и вежлив — глас на истински джентълмен от Юга:

— Няма проблем, господин Тейн. Готов ли сте вече да тръгваме? Ще ви закарам до офиса си. Ще бъде много любезно от ваша страна, ако седнете в колата ми.

Натиска пак бутона на химикалката си. Щрак.

И тогава виждам ръката му… как не съм я забелязал по-рано? Дясната му ръка, тази, с която държи химикалката, има четири нормални пръста и една обезобразена половинка кутрето, от което е останало само болезнено червено чуканче.

Отстъпвам крачка назад.

— Какво има, господин Тейн? — усмихнато ме пита той. — Изглеждате ми малко трескав. Седнете в колата ми… не бих искал да припаднете в жегата.

И тръгва да заобикаля колата в посока към мен.

— Махни се — казвам аз.

— Господин Тейн…? Какво има?

— Трябва да си вървя.

— Да си вървите…? — И той вдига ръце, сочейки с тях паркинга и пустите улици край него. Да вървите къде?

Побягвам.

— Господин Тейн, но вие нямате кола! — вика той след мен по-скоро развеселен, отколкото заплашителен.

Спринтирам покрай редиците коли към изхода на паркинга. От другата страна се приближава черен миниван „Линкълн“ и застава пред бариерата, блокирайки пътя ми. През тъмните стъкла едва различавам шофьора… това е Райън Пиърс, съдебният лекар.

Обръщам се в другата посока. Към мен се приближава агент Мичъл, който върви бавно и целенасочено, бръкнал в джоба на сакото си.

— Господин Тейн — спокойно ми казва той, — вие знаете кого търся, нали така? Трябва ми само помощта ви, за да го намеря.

Междувременно червената хонда паркира и гаси двигателя си. Двете чернокожи жени — и двете едри, в пъстроцветни дрехи — се измъкват тромаво от колата. Всяка от тях носи голяма чаша за кафе от „Старбъкс“.

— Дами! — виквам аз, докато спринтирам към тях. — Дами… може ли само за момент?

Поглеждат ме. Като всички жени и те са готови да бъдат вежливи е всеки мъж, който ги е нарекъл „дами“ с възпитан глас. На лицата им се изписва очакване, те почти сияят.