Рестарт [bg]

Мястото, където ми е казано да отида, е самотна сграда в средата на просторен терен, обрасъл с кафява трева. Прилича ми на някакъв склад — кутия от ръждясала ламарина с размерите на хангар и четири товарни рампи отпред. Без прозорци. Без табели. Сградата е заобиколена от ограда, чийто горен ръб е защитен със спирала от бодлива тел. Има два портала — отпред и отзад — като и двата са гостоприемно отворени. Минавам пред предния и паркирам до другите три коли, които се намират на паркинга.

Слизам от хондата. Изваждам пистолета от джоба си и тръгвам към сградата.

Три от вратите към рампите са плътно затворени заради жегата, но четвъртата е наполовина отворена и долният й ръб е вдигнат почти на метър от земята. Навеждам се и се промушвам под него.

Вътре е тъмно. Връхлита ме силна воня на котешка пикня. Единствената светлина идва през вратата зад мен — слънчевите лъчи образуват идеален правоъгълник на цимента пред краката ми. Отвъд този правоъгълник, в тъмнината, виждам стена от черни пластмасови ленти, висящи от тавана като завеса — безрезултатен опит да се съхрани студеният въздух вътре по време на товаро-разтоварните работи. Разбутвам ивиците и минавам през тях.

Тук е дори по-тъмно, а очите ми още не са свикнали с полумрака след яркото слънце навън. Примижавам. Започвам да различавам дълги редици от маси и скамейки, някакво индустриално оборудване по масите, купчини боклук по пода. Миризмата на амоняк е задушаваща. Много добре ми е известно, че това няма нищо общо с котките. Бил съм в прекалено много тайни квартири, прекалено много къщи, в които мирише на урина, прекалено много кухни със стъклени мерителни кани и бунзенови горелки върху плотове до самуни „Уондърбред“ и бисквитен „Милано“. Миризмата на амоняк означава едно нещо — лаборатория за амфетамин. Но толкова наситената миризма на амоняк подсказва нещо друго — промишлена лаборатория.

Знаят, че съм тук, естествено. Така че няма никакъв смисъл да се прокрадвам. Викам в тъмнината:

— Ало…? Кой е тук?

Гласът ми отеква. Акустиката ми подсказва, че помещението е голямо и празно — цимент и стомана.

— Аманда?

Влизам по-навътре, протегнал напред лявата си ръка и стиснал с дясната пистолета на Аманда. След двайсетина метра мракът вече е пълен. Стъпвам върху нещо стъклено, то се счупва на парчета, които звучно се раздробяват, докато продължавам да вървя.

— Аманда?

Напредвам в мрака. Спъвам се в нещо. Метално е, ритвам го и с мъка запазвам равновесие. То се плъзва напред по пода.

— Кой е тук?

Чувам пред мен някакъв шум… човешки. Дишане…? Плач…?

— Аманда? Ти ли си?

Отправям се в посока на звука, все по-навътре в склада. Кракът ми ритва нещо меко. Спирам и клякам. В тъмнината едва различавам човешко тяло. Опипвам го. Усещам, че е мокро. Пръстите ми са лепкави. Нещото диша затруднено и мога да чуя мехурчетата в дробовете му.

— Аманда…? — прошепвам изтръпнал аз.

Но не е Аманда, сега вече ми е ясно. Прекалено голямо е и е облечено в нещо като мъжко яке. Изправям се. В далечния край на помещението нещо се мержелее — врата в стената.