Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
След това бурите се възобновиха. Продължиха упорито напред още пет дена въпреки почти непроходимите условия. Докато виждаха пътеките и тесните пътища и можеха да поставят единия си крак пред другия, не можеха да си позволят да спрат, понеже виелицата скриваше следите им почти веднага. Дженсън бе прекарала достатъчна част от живота си сред природата, за да знае, че при такива условия е невъзможно някой да ги проследи. За пръв път им се удаваше шанс да махнат клупа от врата си.
Избираха хаотично пътищата си. Винаги когато стигаха до разклон, Дженсън въздишаше радостно, защото това означаваше още един шанс преследвачите им да изберат погрешната посока. Няколко пъти се изкачиха по-нависоко в планината, за да са спокойни, че никой не би могъл да ги проследи. Въпреки умората започна да диша по-леко.
Пътуването при такива условия ги изтощи. Мислеха си, че лошото време никога няма да се укроти, но най-сетне и това стана. В един късен следобед, когато вятърът най-сетне спря и над света легна спокойна и тиха зимаа срещнаха жена, която едва креташе по пътя. Настигнаха я и Дженсън забеляза, че е натоварена с нещо тежко. Макар времето да се бе променило значително, валеше сняг на парцали. Между обагрените в оранжево облаци блещукаше слънце, което придаваше на сивкавия ден странно златисто сияние.
Жената ги чу и отстъпи встрани. Когато се изравниха с нея, тя вдигна ръка.
— Моля ви, помогнете.
Дженсън си помисли, че жената носи дете, увито в множество одеяла и завивки.
По изражението на Себастиан и се стори, че той смята да продължат напред. Щеше да и каже, че не могат да си позволят да спират, когато магьосникът Рал и убийците са по петите им. Дженсън бе сигурна, че поне засега са успели да им се измъкнат.
Себастиан я изгледа косо и тя побърза да отвърне на жената, преди да е проговорил той.
— Както изглежда, Създателят се е смилил над тази изпаднала в нужда жена и ни изпраща да и помогнем.
Дали защото думите и убедиха Себастиан, или просто не смееше да оспорва намеренията на Създателя, но той дръпна юздите и спря. Дженсън го изчака да слезе от коня си и да хване юздите на двете животни и също скочи на земята. Нагази в дълбокия до колене сняг, за да се приближи към жената.
Онази бе протегнала напред вързопа си, с надеждата, че това ще обясни всичко. Изглеждаше така, сякаш бе готова да приеме помощ дори от самия Пазител. Дженсън отметна опърпаното одеяло и видя момченце на около три-четири годинки с червено лице на огромни петна. Лежеше неподвижно, със затворени очи. Гореше в треска.
Дженсън пое товара от ръцете на жената, почти на нейна възраст. Изглеждаше на ръба на силите си. На лицето и бе изписана нечовешка тревога.
— Не знам какво му стана — рече жената, едва сдържайки сълзите си. — Срина се изведнъж.
— Къде си го повела в това време? — попита Себастиан.
— Мъжът ми замина на лов преди два дни. Ще отсъства поне още няколко. Не можех просто да стоя и да чакам.
— Но какво правиш тук, накъде си тръгнала? — попита Дженсън.
— При Рауг’Мос.
— Какво каза? — попита Себастиан Дженсън.
— Това са лечители — обясни му тя шепнешком.
Пръстите на жената обходиха личицето на малкия. Очите и не се отделяха от него, но най-накрая вдигна глава.
— Ще ми помогнете ли да го закарам там? Мисля, че се влошава.
— Не знам дали…
— Колко е далеч? — прекъсна Дженсън Себастиан.
Жената посочи напред по пътя.
— Нататък е, накъдето отивате. Не е далеч.
— Колко? — настоя Себастиан.
Жената се разплака за пръв път.
— Не знам. Надявах се да стигна до довечера, но скоро ще мръкне. Опасявам се, че е по-далеч, отколкото си мислех, и силите няма да ми стигнат. Моля ви, помогнете ми.
Дженсън залюля спящото момченце и се усмихна на жената.
— Разбира се, че ще ти помогнем.
Пръстите на жената се вкопчиха в ръкава на Дженсън.
— Съжалявам, че ви създавам затруднения.
— Няма нищо, нали сме с коне.
— Не можем да те изоставим насред пътя с болно дете на ръце — съгласи се Себастиан. — Ще те отведем при лечители те.
— Аз ще се кача на коня, а ти ми подай детето — рече Дженсън и върна малкия в прегръдката на майка му.
Вече горе, Дженсън простря ръце. Жената се поколеба, очевидно се страхуваше да се раздели с рожбата си. После като че размисли и бързо го вдигна. Дженсън го положи в скута си и го намести така, че да не се клати, а Себастиан подаде ръка на жената и я вдигна зад себе си. Препуснаха, като жената се държеше здраво за кръста на Себастиан, но не изпускаше от очи Дженсън и рожбата си.