Кървав лабиринт

Уд поклати глава.

— Това не ми говори нищо. Почакайте малко — той вдигна слушалката на един от телефоните. — При мен е главен инспектор Джордан… Е, мисля, че ще трябва да побързате… Моите уважения, но днес следобед всички имаме много работа… — погледна отвратено слушалката и я постави обратно на мястото й, обърна се към Карол и каза: — Една минутка — имитирайки грубоватото перчене на антитерористите.

Минаха поне две минути, докато най-сетне мъжът, известен на Карол с името Джони, застана на прага на вратата, която водеше към централната част на участъка.

— Главен инспектор Джордан, бихте ли ме последвали?

— Къде и защо? — Карол чувстваше, че всеки момент ще престане да се владее.

Джони хвърли поглед към Уд.

— Ще ви обясня след минута, ако тръгнете с мен.

Карол махна на Уд.

— Сержант, ако не се върна до половин час, обадете се на господин Брандън.

— Няма нужда от тези левичарски пози, нали ви е ясно — каза с горчив тон Джони, докато двамата се изкачваха по централното стълбище. — И вие, и аз сме на една и съща страна.

— Именно това ме безпокои — отвърна Карол. — Е, ще ми кажете ли защо, по дяволите, съм тук?

Джони я въведе в едно малко помещение и я покани с жест да седне. После и той си взе стол, обърна го и го възседна с лице към облегалката, сключил мускулестите си ръце отпред.

— Аз наистина бих искал да установя работен контакт с вас. Ако вие и подчинените ви ни посрещате на нож, това не е от полза за разследването.

Карол сви рамене.

— Ами разговаряйте с мен тогава. Не се дръжте така, като че ли подчинените ми са част от проблема. Не се дръжте снизходително. Като начало можете да проявите повече уважение към чина ми и най-сетне да ми обясните защо ме повикахте.

— Съгласен съм. Става дума за онова ваше момче, Сам.

— Нали разбирате какво имах предвид — „онова ваше момче, Сам“. Той е детектив Еванс. Е, и какво е станало с него?

Джони кимна.

— Детектив Еванс беше на стадиона. С каква задача е бил изпратен?

— На разпит ли ме подлагате? — Карол дори не се опита да прикрие удивлението си.

Джони прекара длан по бръснатата си глава. Личеше си, че е затруднен.

— Вижте — поде той раздразнено. — От самото начало отношенията ни тръгнаха зле. Не ви е приятно да се разпореждаме на ваша територия, това е напълно разбираемо. Не ви разпитвам, само се опитвам да си изясня нещо, преди то да се превърне в проблем за всички нас.

— Не чувствам нещата така.

— Сигурно, вярвам ви. Не ни бива много с учтивостите. Никой не го очаква от нас. Още в самото начало на обучението ни в отдела за борба с тероризма ни избиват от главите всякакъв етикет. Съжалявам. Съзнавам, че изглеждаме като истински задници, но такива и трябва да бъдем, ако трябва да вършим това, което ни е работата. Но не сме глупави, имайте го предвид. Не ни повишават в чин в зависимост от размера на мускулите. — Той разпери ръце, подчертавайки желанието си да бъде искрен. — Един от нашите хора открил вашия детектив в едно тихо ъгълче на стадиона заедно с някакъв млад азиатец в работен гащеризон. Очевидно вашият човек го разпитвал. Когато нашите хора се появили, свидетелят, заподозреният, или какъвто е там всъщност, млъкнал. А вашето момче отказало да сподели с нашите наученото. Затова доведохме и двамата тук. Оттогава нито един от двамата не е произнесъл и една дума — освен че си казаха имената. О, да, освен това азиатецът поиска и адвокат. Замислих се какъв ли е най-добрият начин да излезем от това заплетено положение и се сетих за вас.