Не пречете на палача

— И едното, и другото. Аз доста добре познавам затвора и знам, че осъденият не може да мине без врагове.

— Откъде я имате тази увереност? Да не би да сте била някога зад решетките?

— Случвало ми се е. Разберете, Павел, вашите лъжи ми пречат.

— Мога ли да знам защо сте лежала в затвора?

— Можете — за мошеничество. Какво, това не ми ли отива? Искате да кажете, че истинският мошеник не би трябвало да попада в пандиза, нали затова е мошеник?

— Такова нещо не съм казал. Изопачавате думите ми.

— Добре — въздъхна Настя. — Да приемем, че съм допуснала грешка. Но това беше отдавна. Вие представяте ли си поне приблизително кой бе могъл да ви преследва?

— Не.

— Пак лъжете, Павел.

— Разбира се. Вижте какво, вашата задача е да ме откарате до Москва — тогава откарайте ме. И за Бога, не ми досаждайте!

Сауляк отново се обърна гърбом и се втренчи през прозореца. У Настя се надигна гняв, но тя се постара да се овладее. Пипна с пръст самовара и със съжаление установи, че водата бе изстинала. А с такова удоволствие би изпила сега чаша кафе.

% % %

Настя добре помнеше и хотела и ресторанта, тъй като бе идвала тук няколко пъти в средата на осемдесетте, когато Самара се наричаше още Куйбишев. За тези десетина години всичко тук се бе променило — хотелът вече си имаше собственик, стаите бяха станали по-чисти и уютни, а ресторантът бе заприличал на истински ресторант, а не на гарова закусвалня, както преди. Разбира се, с метър д’отела и със сервитьорките Настя се бе запознала още онзи ден и за двата дена, през които бе закусвала, обядвала и вечеряла, бе успяла да си изгради съответната репутация на смахната милионерка.

Едва бяха успели да тласнат стъклената врата и да пристъпят в салона, когато метър д’отелът — дребничкият, но изпълнен с достойнство Герман Валерянович — буквално се хвърли към тях.

— Добър ден, добър ден — повтаряше той, ситнейки с късите си крачета към най-хубавата маса. — Вашите места ви очакват, както ме бяхте помолила.

Той придържа стола на Настя и чинно ги изчака, докато се настанят. На масата освен приборите имаше ваза с огромен букет розови карамфили. По другите маси не се забелязваха никакви цветя.

— Обичате ли карамфили? — вдигна Настя очи към Павел.

— Не.

— Аз също. Не ги понасям. Особено пък розовите.

— Помолете да ги махнат.

— За нищо на света. Вчера специално помолих управителя да сложат на масата ми розови карамфили.

— Защо?

Настя със задоволство си отбеляза, че в гласа му се прокрадна зле прикрито изумление. „Ето че ни си чак толкова непробиваем, Павел Дмитриевич Сауляк. Вярно е, че не приличаш на другите, че си особняк, че може в нещо да си и неповторим, но и теб човек може да те хване и да поразмърда.“

— Ами така. Присъствието на негативен дразнител помага да си поддържаш формата. Какво чакате? Четете листа с менюто, избирайте си ястия.

— Не съм гладен.