Не пречете на палача

Сауляк кимна.

— Слушайте, Павел Дмитриевич, вие не можете ли да говорите? Или се

правите на глухоням?

— Аз ви слушам. Продължавайте — най-сетне произнесе той.

— Продължавам. Моля ви, направете няколко неща, но не като някаква голяма услуга на мен лично, а защото така ще бъде по-добре. Първо, настоявам да ми отговорите веднага: искате ли да стигнете до Москва жив или имате някакви други планове?

— Бих искал — усмихна се бледо Сауляк.

— Тогава, ето и втората ми молба: да ми вярвате и да ме слушате. Имам идея как с минимални загуби бих могла да ви доставя по предназначение, но засега не възнамерявам да ви излагам всички детайли на своя замисъл. Просто с вас ще се споразумеем така: сам вие все едно няма да стигнете, а с моя помощ имате шанс, затова не ми пречете да ви дам този шанс. Договорихме ли се?

— Не съм сигурен, но за известно време ще го приемем като аксиома.

— Добре, това ме устройва — съгласи се Настя. — Нека да бъде за известно време, а след това ще видим. И накрая трето: хайде по човешки да се запознаем. Казвам се Анастасия, може просто Настя и в интерес на общото ни дело да преминем на „ти“. Не ви протягам ръка, защото много внимателно ни гледа пътникът на волгата, а не бих искала той да разбере, че току-що сме се запознали и за нещо сме се споразумели.

— Можете да ми викате Павел. И ми налейте кафе.

— Нали помолих да си говорим на „ти“ — укорително рече тя, подавайки му чашата с гореща черна течност.

— Всяко нещо с времето си. Трябва първо да привикна. Господи, как пиете тази гадост!

Сауляк с отвращение отпи няколко глътки и се намръщи.

— Това е хубаво кафе. Странно, че не ви харесва.

— Не понасям кафето и никога не пия.

— Но нали сам ме помолихте да ви налея...

— Беше заради пътника на волгата. Ако той наистина е пристигнал за мен.

— Мисля, че да. Това лесно може да се провери. Сега ние с вас се качваме на влака и отиваме в Самара. До утре ще останем в хотела, а на сутринта ще отлетим за Екатеринбург.

— Защо? Нали се готвехте да ме доставите в Москва?

— Именно. Точно затова ще летим за Екатеринбург. Виждате ли добре пътника?

— Да.

— А шофьора?

— Също.

— Ще можете ли да ги разпознаете в друга обстановка.

— Разбира се.

— Тогава, напред към гарата. И още веднъж ви моля — хайде да преминем на „ти“.

— Не ви обещавам. Пък и не виждам необходимост от това.

— Добре. Оставяме нещата такива, каквито са. Така даже е и по-добре. Настя пъхна термоса обратно в чантата си и се надигна.

% % %

Сауляк побърза да седне в ъгъла на купето, намести се удобно на седалката и затвори очи.

— Спите ли? — предпазливо попита Настя.

— Не — отвърна той, без да вдига клепачи.