Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Не, не бива — спря я Адиту. — В името на Горичката, Гелое, ти си ранена.

Гелое повдигна глава с усилие.

— Не — отвърна тя. Тиамак едва долови гърления й шепот. — Аз умирам.

Адиту се наведе и протегна ръка.

— Дай да ти помогна…

— Не! — Гласът на Гелое стана по-ясен. — Не, Адиту, вече е… твърде късно. Наръгаха ме… десетина пъти.

Тя се закашля и по брадичката й потече тъмна струйка, проблесна на светлината от горящите палатки. Тиамак се вторачи в полумрака. Стори му се, че зад нея вижда краката на Камарис, но и да беше така, останалата част от масивното му тяло бе скрита зад нейната сянка.

— Трябва да тръгвам.

Гелое се опита да стане, но не успя.

— Сигурно има начин… — почна Адиту.

Гелое се засмя едва-едва, отново се закашля и изплю кървава храчка.

— Допускаш ли… че аз… не знам? — отвърна тя. — Бях лечителка… доста дълго. — Тя протегна трепереща ръка. — Помогни ми. Помогни ми да стана.

Лицето на Адиту — изражението му за момент напомняше обичайното за всеки простосмъртен вцепенение от ужас — стана тържествено. Тя хвана ръката на Гелое, приведе се и стисна и другата й ръка. Мъдрата жена бавно се изправи. Залитна, но Адиту я задържа.

— Трябва… да тръгвам. Не искам да умра тук.

Гелое измъкна ръцете си от ръцете на Адиту и направи няколко несигурни крачки. Наметалото й се свлече и тя остана гола, огряна от заревото на пожара. Кожата й беше покрита с пот и петна кръв.

— Ще се върна в моята гора. Нека тръгна, докато все още мога.

Адиту се поколеба, после сведе глава.

— Както желаеш, валада Гелое. Сбогом… приятелко, Синя'а ду-н'ша е-д'трейеза инро.

Треперейки, Гелое вдигна ръце и направи още една крачка. Жегата от пламъците се увеличи и мъдрата жена като че ли заблестя. Очертанията й за миг се размиха и на мястото й се появи нещо като сянка или облаче пушек. За миг сякаш самата нощ се втурна към петното. Тиамак примигна — и след това нощта отново влезе в правата си.

Бухалът направи бавен кръг там, където допреди малко стоеше Гелое, и се понесе над приведените от вятъра треви. Движенията му бяха вдървени и тромави и на няколко пъти вятърът сякаш щеше да го запокити върху земята, но той продължи несигурния си полет и накрая нощният мрак го погълна.

Тиамак отпусна все още натежалата си от мрачните сенки и болезнените шумове глава на земята. Не беше сигурен какво точно е видял, но знаеше, че се е случило нещо ужасно. Някъде наблизо се спотайваше огромна печал. Нямаше никакво желание да я допусне още по-близо.

Едва доловимите подвиквания в далечината постепенно се превърнаха в груби крясъци. Покрай него затрополиха крака и внезапно нощта се изпълни с движение. Към небето се издигна огромна съскаща струя пара — някой лисна ведро вода върху пламъците, обгърнали палатката на Камарис.

След миг той усети силните ръце на Адиту да го сграбчват под мишниците.