Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Палатката също беше странно стихнала. Той превъзмогна страха си, грабна края на покривалото и го отметна.

В първия момент не видя нищо освен тъмни силуети и ярка светлина, почти точно отражение на сенките по стените отвън. След миг движещите се образи започнаха да се избистрят.

До отсрещната стена на палатката стоеше Камарис. Изглежда беше ранен, защото по бузата и косата му се стичаше кръв и се олюляваше като зашеметен. И все пак, приведен до платнището, приличаше на обкръжена от хрътки разярена мечка. Нямаше меч, но с едната си ръка стискаше цепеница и я размахваше срещу някакъв страховит силует, целия в черно с изключение на проблясващите му ръце и нещо, което блещукаше в дясната.

В краката на Камарис се мяташе още по-неясен силует, но на Тиамак му се стори, че вижда и други облечени в черно крайници, както и бледия ореол от косата на Адиту. Трети облечен в черно нападател беше натикан в ъгъла и отблъскваше връхлитаща насреща му, пърполеща из въздуха сянка.

Ужасеният Тиамак се опита да извика за помощ, но не можа да издаде нито звук. И наистина, въпреки яростната битка на живот и смърт пред самите му очи, в цялата шатра цареше тишина с изключение на приглушените шумове от двамата борещи се на пода и трескавото пляскане на криле.

„Защо не чувам? — запита се ужасен Тиамак. — Защо не мога да издам нито звук?“

Затърси като обезумял по пода нещо, което да използва като оръжие, проклинаше се, че безразсъдно беше оставил камата си в шатрата, където спяха двамата със Странгиард. Нито нож, нито прашка, нито стрели — нищо! Онази, която чака да прибере всички сигурно беше изпяла песента му тази вечер.

Нещо голямо и меко го удари по главата и го запрати на колене на пода; битките наоколо продължаваха да бушуват, но нито една не беше в близост до него. Усети пулсираща болка в черепа, по-мъчителна дори от тази в крака му, а сладникавият дъх стана задушлив. Замаян, Тиамак залази напред и напипа нещо твърдо. Беше напъханият в ножницата си меч на рицаря, черният Трън. Тиамак знаеше, че е прекалено тежък за него, но го издърпа изпод разхвърляните завивки, надигна се и се олюля. На какво миришеше така?

Мечът бе неочаквано лек, дори с тежката ножница и провисналия колан. Той го вдигна високо, пристъпи напред и замахна с все сила към това, което му се стори, че е главата на нападателя на Камарис. От удара ръката му изтръпна, но нещото не падна. Вместо това главата бавно се извърна. Две блестящи черни очи се вторачиха от бялото като череп лице. Тиамак усети конвулсивен спазъм в гърлото си. Дори да имаше глас, не би могъл да издаде звук. Вдигна разтрепераните си ръце, стиснал меча, за да нанесе нов удар, но бялата ръка на нещото се протегна и го блъсна. Стаята се завъртя пред очите му, мечът се изплъзна от безсилните му пръсти и тупна на земята.

Главата на Тиамак тежеше като камък, но той не усети никаква друга болка от удара. Усети единствено, че мозъкът му се размътва. Опита се да се надигне отново на крака, но успя само да застане на колене. Остана така, приклекнал като болно псе.