Засенчено слънце [bg]

Супериорът на Хетава, водач на култа към Хананджа за всяко кралство, което Я почита, веднага поклати глава.

- Ти си превъзходна домакиня, господарке Тианет, особено с оглед обстоятелствата. Как е майка ти?

- Почива си, Супериор.

- Научих, че напоследък боледува. - Той огледа присъстващите, а после се надвеси над нея така непохватно, че всеки от гостите наоколо го забеляза. - Не допускам, че реномето на баща ти ще пострада от едно посещение на Лечител, нали? -попита с тих глас. - Хроничните заболявания често се лекуват без затруднения. А и може да се направи дискретно.

Тианет го удостои със студен поглед, за да предотврати по-нататъшно упорство.

- Ние сме шуна, Супериор.

Той изправи снага с въздишка.

- Е, поне му кажи за моето предложение. Няма да бъде първият шуна, нарушил тихомълком традицията.

- Ще му предам. - Баща и също бе отправил поглед към тях през помещението. Тя склони още веднъж глава към мъжа и понечи да си тръгне. - Приятна вечер, Супериор…

- Почакай. - Той още веднъж огледа напрегнато и прекалено очебийно залата. Този път Тианет настръхна вътрешно, почти усетила бащиния поглед като тръпка по гръбнака. - Я ми кажи, дъще на Инсурет, чула ли си нещо за това как точно е умрял Канвер?

Ах. Слугата на Хананджа можеше и да не проявява интерес към жени, но това изобщо не се отнасяше до тайните. Дори сънната кръв не можеше да изличи любопитството.

- Умря в съня си, Супериор - отвърна девойката. Усмивката и го накара да се дръпне със смръщено от смущение лице. Тъкмо заради това тя не се усмихваше често. - Както би желал всеки добър и верен следовник на Хананджа.

Тя побърза да се отдалечи, преди да и е задал други неудобни въпроси и да я е вкарал в по-голяма беля. Макар че, докато наливаше чашата на друг от гостите, мярна студеното изражение на своя баща и си каза, че май е вече късно да се тревожи.

Известно време след това и последната цветна ивица от Сънната Луна се скри зад хоризонта, за да остави върху небосвода само мъничката Будна Луна и по-малките слънца. Изпълнили повелите на традицията, гостите започнаха да се разотиват един по един. Тианет пое грижата за онези от тях, на които не им се прибираше в града или в собствените им имения - насочваше ги към помещенията за гости, докато баща и се сбогуваше с останалите. Приближи я един от слугите, за да прошепне, че майка и се нуждае от помощ.

Тианет хвърли поглед към баща си, който бе потънал в разговор с двама други високопоставени шуна. После кимна на слугата и се упъти към северната стая.

Когато спря пред дебелата входна завеса и поздрави с жест застаналите от двете страни слуги, откъм вътрешността и не се чуваше никакъв шум.

- Мамо? Мога ли да вляза?

Отговор не последва, но тя и не очакваше. Мина през завесата, за да завари стаята зад нея в пълен безпорядък - навсякъде се валяха дрехи и възглавници, съдържанието на преобърнат дървен сандък бе разпиляно по пода, а един от килимите -събран край отсрещната стена. Извитата като подкова седалка край прозореца, използвана обикновено от майка и, лежеше на една страна. Сред целия хаос стоеше като вдървена самата тя, стиснала в юмрук дървена фигурка на Хананджа и заковала поглед в някаква далечна точка отвъд прозореца. Не реагира при влизането на дъщеря си.