Засенчено слънце [bg]

Робът подаде на Ванахомен паница. Печена гулия с късчета месо, което можеше да е от кинпан, от земна птица, или от някоя от пет-шестте вида пустинни полевки. След като повдигна с една ръка крайчеца на булото си, Ванахомен започна да се храни бързо и изискано, без да поглежда към Унте. Накрая проговори:

- Дошъл си на този поход, за да видиш с очите си какви ги върша.

- Точно така. И сега виждам.

- Не съм престъпил по никакъв начин обичаите на това племе.

- Така е. Ти винаги внимаваш да не го сториш, Вана.

Ванахомен остави паницата на земята и разтърка очи.

Твърде уморен бе за словесни двубои.

- Ще ме свалиш ли?

- Още не съм решил.

„Недей! Толкова съм близко!“ Но вместо да протестира на глас, Ванахомен каза:

- Мога ли да отправя една молба, докато съм все още военен предводител?

- Искай.

- Изчакай.

- Да изчакам? Докато родът на Вуджег насъска своите близки от Дзике-Банбара към междуособици?

- Всеки мъж от този отряд се е заклел да ми се подчинява, Унте. Вуджег престъпи тази клетва. До края на похода наказанието за това може да бъде само едно.

- Той уби един враг. - Гласът на Унте бе тих, но погледът над булото му бе остър и студен.

Ванахомен сподави въздишката си.

- Обяснил съм и на теб, и на всеки един от племето. Наши врагове са единствено кисуатците, а не всяка жива душа в града.

- Аз пък съм ти обяснил, че никой банбарец няма да приеме това разграничение, нито пък ще е склонен да го направи -отвърна Унте. Бръчките около очите му се изгладиха под светлината от огъня. Булото не позволи да се види развеселеният израз на лицето му. - Макар че, признавам, след случилото се всички сигурно ще внимават повече.

Ванахомен също се отпусна, поуспокоен.

- Е, тогава? Глупак или гений?

- Гений в никакъв случай.

- Но не и пълен глупак?

- Бог да ни е на помощ, не, не си глупак. Макар че щях да си живея много по-безгрижно, ако беше - нямаше да те търпя нито миг.

Ванахомен премести празната паница встрани, кимна по навик за благодарност към роба, а след това стана и хвана рамото на стареца.

- Обещал съм да те направя крал сред кралете, Унте. Не си ли струва да ме търпиш заради това?

Но Унте поклати глава и каза:

- За да успееш, трябва да останеш жив, Вана. Не заспивай дълбоко тази нощ.

Отпратен по този начин, Ванахомен се изправи и си тръгна. Докато прекосяваше лагера, отново устреми поглед напред, този път по-скоро от предпазливост, отколкото от гняв. Повечето участници в набега бяха негови поддръжници и не жалеха особено за убития Вуджег. Но пък щяха да искат да говорят с него - да узнаят плановете му или го поздравят за решителността, да му засвидетелстват вярност. Един-двама несъмнено щяха да му предложат гостоприемното си огнище за през нощта, макар той по принцип да отклоняваше подобни покани, за да не го обвинят, че има любимци. В момента не жадуваше нищо друго, освен собственото си ложе и покоя на сънищата, но преди това трябваше да се погрижи за камилата - никой достоен банбарец не би легнал, без да е сторил това. И понеже не принадлежеше към племето, спазването на правилата бе още по-важно.