Засенчено слънце [bg]

Седна. Светът бе посивял и чужд под това небе - лишен от цвят, с толкова плътни сенки, че нищо не се виждаше в тях. Горната роба на Ванахомен се свлече и той откри, че от банбарските му дрехи няма и помен. Облечен бе в ушита от най-фин лен препаска и жилетка от пера, а на шията си имаше огърлица от лапис. Достойно за един принц одеяние.

- Както и трябва да бъде - прошепна бащиният глас.

Ванахомен се извърна. Банбарският лагер бе изчезнал, Карис бе изчезнал. Сламеникът му и лагерният огън се намираха върху нечистите павета на някаква улица в Гуджааре, сред високи стени и черни сенки. В дъното на уличката, в най-плътната сянка, се размърда фигура, едновременно позната и ужасна.Главата и висеше на една страна; той зърна и блясъка на зъби. И все пак…

- Ванахомен - прошепна призракът.

Той се изправи на крака, обладан от решителността на съня.

- Татко.

- Сине мой, наследнико мой. - Гласът бе тих и безплътен, но Ванахомен би познал неговия тембър навсякъде и по всяко време. Прехапа устни и пристъпи напред, за да скъси разстоянието. А знаеше - независимо от десетилетното отсъствие от Гуджааре - че това е глупаво. Селенията на сънищата са необозримо огромни - еони ще им трябват на душите, за да ги заселят. Повечето образи в съня са просто отражения на мисли и страхове на самия сънуващ.

Но…

- Моя възродена душа. - Сянката на неговия баща разтърси глава. Мръсни, чорлави плитки са размятаха на всички страни. - Къде е Ореола, Ванахомен? Къде е твоето кралство?

- В ръцете на врага, татко. - Чу как омразата в собствения му глас отскача от стените на уличката. - Всичко ми взеха.

- Не всичко. Не и надеждата. Не и Нейната милост.

Ванахомен поклати глава и се усмихна безрадостно.

- Че Тя знае ли въобще за мене, татко? Не съм давал приношения и не съм получавал благословия от много години.

- Благословията ще дойде. - Нещо в този глас, едновременно лукаво и самодоволно, направи обещанието да прозвучи като предупреждение. Фигурата вдигна към небето крив и треперлив пръст. - Те са вече тук, не виждаш ли? Така могъщи благословии. Ще разтресат цяла Гуджааре, и будните, и спящите. Ще издавят слабите в техните собствени мрачни сънища. Нейното страдание не знае граници.

Ванахомен вдигна поглед към бушуващото небе и потръпна, макар да нямаше вятър.

- Богинята ли имаш предвид? Не те разбирам, татко…

- Не ме ли разбираш? - Фигурата наведе ръка и я насочи към Ванахомен, при което сенките се раздвижиха - пристъпи остатъчно близо, та огънят най-накрая да я освети. Повдигна му се от вида на пурпурно-черните язви, нашарили някога свет-лозлатистата като пустинен пясък кожа. Тлен на смъртта? Не. Тези язви навяваха по-скоро мисълта за някакво заболяване.