Скитникът между звездите
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скитникът между звездите». Краткое содержание книги:
Веднага след публикуването на романа критиката обвинява автора, че вярвал в мистичната теория за «пренасянето на душата», че едва ли не е написал съчинение за спиритизма. Най-добре от нападките се защитава самият Джек Лондон, който в писмо до свой приятел пише: «Обърнете внимание също на шегата, която аз изиграх на философията, показвайки превъзходството на силата на ума над материята и по този начин направих роман, приемлив за привържениците на „християнската наука“, на „новото мислене“ и за милионоте хора в Съединените щати, които днес се интересуват от подобни теории. Разбира се това придава на книгата своеобразен вкус… Ключът към цялата книга е: духът тържествува!»“
Наистина, аз можех да позная предварително, когато някоя от мухите решеше да започне играта. Имаше хиляди подробности само в това единствено нещо, с които няма да ви отегчавам, макар тези подробности да ми помогнаха да не се отегчавам твърде много през този първи период в единочката. Но трябва да ви разкажа едно нещо. За мен то остана много паметно — това е, когато вечно мрачната муха, която никога не играеше, поради разсеяност в един момент кацна в границите на забраненото пространство и се оказа мигновено хваната в моята ръка. Цял час след това тя седеше сърдита.
А часовете се точеха много бавно в единочката; не можех да ги проспя всичките, нито можех да убия това време с домашните мухи, колкото и да бяха интелигентни, защото домашните мухи са домашни мухи, а аз бях човек с човешки мозък; моят мозък беше обучен и деен, натъпкан с култура и наука и винаги включен във високо напрежение за някаква дейност. А нямаше нищо за правене и умът ми отвратително се занимаваше с празни размишления. Например моето определяне на пентозата и метил-пентозата в гроздето и виното, на което бях посветил последната си лятна почивка в лозята Асти. Бях почти довършил редицата опити. Дали някой го продължаваше? Чудех се; и ако се занимаваше, с какъв успех?
Виждате ли, светът беше мъртъв за мен. Никакви новини не стигаха до мен. Историята на науката напредваше бързо и аз се интересувах от хиляда неща. Ами например моята теория за хидролизирането на казеина с трепсин, която професор Уолтърс беше започнал да прилага в лабораторията си. Професоф Шлаймър също сътрудничеше като мен за откриването на фитостерол в смеси от растителни и животински мазнини. Работата сигурно продължаваше, но с какви резултати? Самата мисъл за цялата тази дейност отвъд стените на затвора, в която аз не можех да взема участие, за която никога нямаше дори да чуя, беше влудяваща. А в същото това време аз лежах тука, на пода на килията си, и си устройвах игри с домашни мухи.
И все пак тишината в единочката не беше абсолютна. Още от самото начало на затварянето ми там чувах на редовни интервали слаби, глухи почуквания. От по-далече също чувах по-слаби и по-глухи почуквания. Тези почуквания бяха непркъснато пресичани от ръмженето на надзирателя. Понякога, когато почукването продължаваше твърде настойчиво, повикваха и други надзиратели и аз разбирах по звуците, че слагаха някого в усмирителна риза.
Това можеше лесно да се обясни. Аз знаех, както го знаеше и всеки затворник в Сан Куентин, че двмината, в единочките бяха Ед Морел и Джейк Опънхаимър. Знаех също, че те бяха тези, които си разговаряха чрез почукване с кокалчетата на пръстите и че за това ги наказваха.
В туй, че шифърът, който използваха, беше много прост, нямах ни най-малко съмнение, въпреки това прекарах много часове в напразни усилия да го проумея. Бога ми, той трябваше да бъде много прост и все пак аз не можех да го разгадая. И той се оказа прост, когато го разбрах, а най-проста се оказа хитрината, до която прибягваха и която ме объркваше. Те променяха началната точка на азбуката, откъдето започваше шифърът, не само всеки ден, но при всеки разговор, а понякога и посредата на разговора.
Така настъпи денят, когато хванах правилното начало на шифъра, изслушах две ясни изречения от разговора, а като си заговориха пак, не можах да разбера нито дума. Но този първи път!
— Слушай… Ед… какво… би… дал… ей… сега… за… цигарена… книжка… и… пакетче тютюн? — питаше този от по далечния край.
Малко остана да закрещя от радост. Това беше начин на обшуване! Това значеше другарство! Жадно заслушах и по-близкият, за когото се досетих, че трябва да е Ед Морел, зачука в отговор:
— Бих…излежал…като…нищо…двадесет…часа…в…усмирителна…риза…за…пет…цен тово…пакетче…
Тогава се чу ръмженето на надзирателя:
— Да го спреш това, Морел!
Един непосветен може да помисли, че на осъдените на доживотен затвор в единочка е било сторено най-лошото и следователно някакъв си надзирател няма начин да го накара да се подчини на заповедта му да спре да чука. Но има и усмирителна риза. Има и лишение от храна. Има и жажда. Има и побои. Повярвайте, човек, затворен в тясна килия, е много безпомощен.