Скитникът между звездите
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скитникът между звездите». Краткое содержание книги:
Веднага след публикуването на романа критиката обвинява автора, че вярвал в мистичната теория за «пренасянето на душата», че едва ли не е написал съчинение за спиритизма. Най-добре от нападките се защитава самият Джек Лондон, който в писмо до свой приятел пише: «Обърнете внимание също на шегата, която аз изиграх на философията, показвайки превъзходството на силата на ума над материята и по този начин направих роман, приемлив за привържениците на „християнската наука“, на „новото мислене“ и за милионоте хора в Съединените щати, които днес се интересуват от подобни теории. Разбира се това придава на книгата своеобразен вкус… Ключът към цялата книга е: духът тържествува!»“
И от час на час в тъмните карцери безумните ни мъки се изостряха. О, повярвайте ми като на човек, който знае, че да бъдеш обесен е лесно, в сравнение с начина, по който живи хора могат да бъдат изтезавани до крайност и пак да останат живи. Аз също страдах наравно с тях от болки и жажда; но към моите страдания се добавяше и това, че прз цялото време си давах сметка и за страданията на другите. От две години бях непоправим и моите нерви и мозък се бяха закалили от страданието. Ужасно нещо е да видиш як мъж смазан. Около мен смазваха едновременно четиридесет яки мъже. Непрекъснато се чуваха молби за вода и помещението се превърна в лудница от викове, стонове, бръщолевене и бълнуване на хора, изпаднали в делириум.
Не разбирате ли? Истината, тъкмо истината, която казвахме, беше нашето проклятие. Когато четиридесетте души твърдяха едни и същи неща с такова единодушие, директорът Атъртън и капитан Джейми можеха само да стигнат до извода, че показанието е научена наизуст лъжа, която всеки от четиридесетте повтаря като папагал.
От гледна точка на властите, тяхното положение бе не по-малко отчаяно от нашето. Както научих после, директорския съвет на затвора бил свикан телеграфически и две роти милиция бе спешно изпратена към затвора.
Беше зимно време, а студът е понякога остричък дори и в калифорнийската зима. В карцерите нямахме одеяла. Моля ви да разберете, че е много студено да изтегнеш пребита човешка плът на ледени камъни. Най-после ни дадоха вода. С гаври и псувни надзирателите вкараха пожарния маркуч и започнаха да поливат със силната струя карцер след карцер, докато пребитите ни тела се спитиха онаново от напора, с който ни шибаше струята, докато се видяхме до коляно във водата, за която толкова бяхме жадували и за която сега се молехме да спре.
Няма да говоря за всичко онова което преживяхме в карцерите. Между другото само ще спомена, че никой от тези четиридесет доживотни никога вече нямаше да бъде същия. Луиджи Полацо не можа да си възвърне разсъдъка. Дългия Бил Ходж бавно се побърка и след една година също отиде да се разхожда в алеята на смахнатите. Ах, и колцина още последваха Ходж и Полацо, а други, чиято физическа издръжливост бе подровена, станаха жертви на затворническа туберколоза. Цели двадесет и пет процента от четиридесетте умряха през следващите шест години.
След моите пет години в единочка, когато ме отведоха от Сан Куентин, за да ме съдят, видях Джак Трюмсела. Почти нищо не виждах, защото премигвах на слънчевата светлина като прилеп след петте години на тъмно, но все пак видях Джак Трюмсела достатъчно добре за да ми се свие сърцето. Видях го като прекосявах двора. Косата му беше побеляла. Беше прждевременно състарен. Гърдите му бяха хлътнали. Бузите също. Залиташе като ходеше. Ръцете му трепереха като на парализиран. И очите му се наляха със сълзи, когато ме позна, защото и от мен, някогашния мъж, бе останала жалка развалина. Тежах осемдесет и седем фунта. Косата ми се бе прошарила и не беше подстригвана от пет години, както и брадата и мустаците. Азсъщо залитах при ходене, тъй че надзирателите ми помогнаха да прекося залетия от ослепителен блясък двор. И Джак Трюмсела и аз се взирахме един друг и се познахме по пагобните следи на времето.
Хора като нас са превилигировани дори и в затвора, тъй че той се осмели да наруши правилника и да ми заговори с пресекващ и треперещ глас:
— Бива си те Стандинг! — изграчи той — Не се издаде.
— Но аз и нищо не знаех Джак — отговорих му шепнешком (бях принуден да шепна, защото от петте години мълчание бях кажи-речи изгубил гласа си) — Мисля, че изобщо никога не е имало някакъв динамит.
— Така трябва! — изграчи той и детински закима с глава — Дръж на своето. Не им казвай. Тебе те бива. Свалям шапка пред теб Стандинг. Ти не се издаде.
И надзирателите ме поведоха нататък; това беше последния път когато видях Джак Трюмсела. Ясно беше, че дори и той бе повярвал в легендата за динамита.
Два пъти ме изправяха пред пълния директорски съвет. Те ту ме заплашваха, ту ме придумваха. Становището им по отношение на мен се оформи в две предложения. Ако се съглася да предам динамита, ще ми наложат незначително наказание от тридесет дена карцер и след това ще ме направят отговорник на библиотеката на затвора. Ако постоянствам в своята упоритост и не предам динамита, ще ме сложат в единична килия до края на присъдата ми. В моя случай, понеже бях доживотен, това бе равностойно да ме осъдят на строг тъмничен затвор, докато умра.
О, не, Калифорния е цивилизована. Няма такова нещо предвидено в сборника на законите. То е жестоко и необичайно наказание и никоя съвременна държава не би поела отговорността за подобен закон. Въпреки това в историята на Калифорния аз съм третия човек, който е бил осъден на строг тъмничен затвор до живот. Другите двама бяха Джек Опърхаймер и Ед Морел. Скоро ще ви разкажа за тях, защото дълги години гниех заедно с тях в килиите на мълчанието.