Скитникът между звездите
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сидер Флорин
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скитникът между звездите». Краткое содержание книги:
Веднага след публикуването на романа критиката обвинява автора, че вярвал в мистичната теория за «пренасянето на душата», че едва ли не е написал съчинение за спиритизма. Най-добре от нападките се защитава самият Джек Лондон, който в писмо до свой приятел пише: «Обърнете внимание също на шегата, която аз изиграх на философията, показвайки превъзходството на силата на ума над материята и по този начин направих роман, приемлив за привържениците на „християнската наука“, на „новото мислене“ и за милионоте хора в Съединените щати, които днес се интересуват от подобни теории. Разбира се това придава на книгата своеобразен вкус… Ключът към цялата книга е: духът тържествува!»“
— Чуйте го малкия — засмя се баща ми — човек ще рече че е бил там.
Аз кимнах, защото в този миг знаех, че съм бил там, макар всичко да ми изглеждаше странно по-друго. Баща ми се изссмя по силно, но мисионерът си помисли, че аз си правя шега с него. Той ми подаде друга снимка. Беше гледка на гола пустош, без дървета и растителност, плитък пролом със сипеи по полегатите склонове. Някъде към средата имаше купчина жалки колиби с плоски покриви.
— Хайде моето момче, къде е това? — попита ме мисионерът. И аз се сетих за името.
— Самария — казах без да се забавя.
Баща ми, развеселен плесна с ръце, майка ми беше озадачена от странното ми държане, а мисионера прояви раздразнение.
— Момчето е право — каза той — Това е село в Самария. Аз минах през него. Затова купих картичката. И по това личи, че момчето е виждало подобни снимки и друг път.
Баша ми и майка ми го отекоха.
— Но то е друго на картинката — обадих се аз, докато паметта ми беше заета да възстанови предишния вид на снимката. Общите черти на гледката и линиите на далечните възвишения бяха същите. Разликите аз отбелязвах на глас и сочех с пръст.
— Къщите бяха ей тука, а там имаше повече дървета, много дървета и много трева, и много кози. Аз ги виждам и сега, и две момчета ги караха. А ей тука имаше много мъже, които вървяха подир един мъж. А тук — аз посочих мястото, за което бях казал, че там имало село — има много скитници. И те нямат никакви дрехи, само дрипи. И те са болни. Лицата и ръцете, и краката им са целите в рани.
— Той е чул тия истории от черква, или някаде…нали си спомняте изцелението на прокажените в евангелието от Лука — с усмивка на задоволство рече мисионерът — Колко болни скитници има, мойто момче?
Бях се научил да броя до сто на пет годишна възраст, затова се вгледах внимателно в групата и заявих:
— Десет. Те всички размахват ръце и крещят срещу другите хора.
— Но не се доближават? — беше въпросът.
Аз поклатих глава.
— Те само стоят ей там и все крещят, сякаш нещо им има.
— Продължавай — подкани ме мисионерът — Какво става после? Какво прави мъжът, който е пред другата тълпа, за която каза, че вървяла?
— Те всички са спрели и той казва нещо на болните. И момчетата с козите са спрели да гледат. Всички гледат.
— И после?
— Това е всичко. Болните мъже са се запътили към къщите. Те вече не викат и не изглеждат болни. А аз си седя на коня си и гледам.
При тези думи и тримата ми слушатели прихнаха да се смеят.
— И аз съм голям! — ядно викнах аз — И имам голяма сабя!
— Десетте прокажени, които Христос изцели, преди да мине през Ерихон на път за Ерусалим — обясни мисионерът на родителите ми — Момчето е видяло снимки на прочути картини някъде с магически фенер4.
— Опитаите с друга снимка — предложи баща ми.
— Тука всичко е друго — заговорих недоволно аз, като разгледах подадената ми от мисионера снимка — Тука няма нищо, освен тоя хълм и тия другите хълмове. Това тук трябва да бъде главен път. А ей там трябва да има градини и къщи зад големи каменни стени. А пък там, на другата страна, в тези дупки в скалите трябва да са погребвали умрелите хора…Виждаш ли това място?…Тука са замервали хора с камъни, докато ги убият. Никога не съм ги виждал да го правят. Само ми разправяха за това.
— А хълмът? — попита мисионерът и посочи средата на картичката, заради който като че ли бяха направили снимката — Можеш ли да кажеш името на хълма?
Аз поклатих глава.
— Никога не е имал име. Там убиваха хора. Неведнъж съм ги виждал.
— Този път той потвърждава мнението на повечето специалисти — заяви мисионерът с огромно удоволствие — Хълмът Голгота, Мястото на черепите или, ако щете наречен така, понеже напомня череп. Забележете приликата. Това е мястото, където разпнаха… — той се пресече и се обърна към мен: — Кого са разпнали там, многознайко? Кажи ни какво друго виждаш?
О, аз виждах — баща ми е разказвал, че бях облещил очи; но аз поклатих упорито глава и казах:
— Няма да ви кажа, защото ми се смеете. Видял съм сума хора да ги убиват там. Те ги приковаваха и то ставаше много бавно. Видял съм… но няма да ви кажа. Аз не казвам лъжи. Че той ще ме набъхти здравата ако лъжа, питай го.
И след това мисионерът не можа да изкопчи нито една дума от мен, макар и да ме прилъгваше с други снимки, от които ми се виеше свят от нахлулите спомени, и напираха, и гъделичкаха езика ми с пристъпи от думи, с които навъсено се борех и отблъсквах.
— От него с положителност ще излезе спезиалист по библията — каза мисионерът на баща ми и майка ми, след като ги бях целунал за лека нощ и отишъл да спя. — или пък с това въображение ще си спечели име на белетрист.
4
Уред за прожектиране на образи, нарисувани на стъкло.