Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (1938–1944 г.)

След избухването на войната се активизират и българо-съветските отношения. През септември 1939 г. СССР предлага на България пакт за взаимопомощ. В началото Германия се задоволява само да бъде информирана за българо-съветските отношения, без да може да се противопостави, поради пакта Рибентроп — Молотов от 23 август.126 През есента на 1939 г. полк. Васил Бойдев е изпратен в Москва със задача да уговори сключване на въздушна конвенция и закупуване на съветско оръжие за България. Но съветската страна поставя оръжейните доставки в зависимост от сключване на политически пакт между Москва и София. Разбира се, управляващите в България нямат никакво желание да сключват договори на политическа основа, а още по-малко са склонни към политическо споразумение с комунистическата държава. Така пропада проектът за закупуване на оръжие от СССР, от което България има остра нужда, заобиколена от съседи, които са откъснали части от територията й.127

След хитлеристката агресия над Полша българското правителство изчаква 15 дни, за да обяви неутралитета на страната. Според Д. Сирков това забавяне е с цел правителството да си изясни дали войната ще се локализира или не. То получава сведения, че ако войната се разшири, Турция, Румъния и Гърция ще предприемат превантивна акция спрямо България, а може да се очакват и англо-френски действия на Балканите. Правителството прави сондаж в СССР за неговата позиция при евентуални действия на Великобритания и Франция. При разговора на Антонов с Молотов, последният предлага пакт на основата на „взаимност“.128 Ст. Рачев пише, че на 22 септември 1939 г., английският пълномощен министър Рендел дава на цар Борис III писмо от крал Джордж VI, в което се изразява надежда България да запази своята неангажираност във военния конфликт.129 В писмото на краля се напомнят усилията, които българският цар полага за мирното уреждане на проблема със Судетската област.

На 28 септември цар Борис отговаря, че ще стори всичко, което е по силите му, за да се запази мирното положение на полуострова.130 Според П. Димитров царят казва, че в страната съществува многополюсност: „Моите генерали поддържат германците, дипломатите — англичаните, народът — русите, съпругата ми — италианците. Аз съм единственият неутрален в тази страна.“131 Царицата цитира Борис, според който в страната има разногласие по отношение на ориентацията на държавата: „Моите генерали са германофили, дипломатите ми са англофили, а народът е русофилски. Аз единствен в България съм за неутралитет.“132 Лулчев описва срещата между него и царя на 13 юни 1940 г., на която „се смяхме на вица, че Царят бил уж казал: Аз съм с Англия, войската с Германия, а народът с Русия.“133 Царица Йоанна в своите спомени, писани в Мадрид след войната, твърди, „че ако през 1915 г. моят свекър Цар Фердинанд имаше да избира между съюзниците и Великите сили, през 1939 г., на съпруга ми, напротив, не оставаше никакъв избор.“134 Царицата е права — пред българската външна политика няма кой знае колко варианти. Царят, който държи основните лостове на властта в страната, не може да си позволи самостоятелна политика, защото ако България не се съобразява и не проявява предпазливост, тя много бързо би била разгромена.