Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
Имаше много следи около нея и Крис Холдън ги разчете без затруднение:
— Следи от ботуши и боси крака… Тук е срещнал алкорианци и вероятно ги е последвал. Ще отидем чак до селото, следите, изглежда, водят натам.
Четвърт час по-късно глисерът се закова в центъра на селото сред широката поляна с конусовидните колиби наоколо. Огън гореше весело на площада, странно мелодични песни изпълваха лунната нощ.
Хуана Сантос се втурна към машината, докато двамата земяни излизаха от нея. Усмихнати алкорианци тутакси наобиколиха глисера, говорейки всички едновременно.
— Много любезно от ваша страна, че ни идвате на гости — каза младата жена. По навъсения вид на Крис Холдън тя разбра, че се е случило нещо сериозно, и веднага попита: — Какво става, Крис?
— Един от хората ни е напуснал лагера. Срещнал е алкорианци някъде по плажната ивица и предположих, че мога да го намеря тук.
— Никого не съм видяла — каза младата жена.
— Опитайте се да подразберете, Хуана — предложи Джеф Викърс. — Не ще да е много далеч.
Няколко минути по-късно младата жена се върна при тях и загрижено съобщи:
— Наистина е идвал тук… В компанията на едно момиче на име Оа-Реа… Казват, че са в една от онези колиби там! Подсмихват се… Казват, че не трябва да им пречим…
— По дяволите! — глухо изруга Холдън. — Именно от това се опасявах! Трябва да вървим, Хуана. Тези хора изобщо не съзнават какво вършат! Покажете ми къде се намира тази колиба.
Тя беше на края на селото и като всички други нямаше врата, само една обикновена растителна завеса препречваше входа. Слабото мъждукане на светилничетата се прокрадваше през плетеницата на тази завеса, леко полюшвана от вечерния бриз. Холдън се поколеба за миг — преди да я дръпне, трябваше да наведе високата си снага, за да влезе. Влезе и замря на прага от изненада. Ралф Престън се бе изтегнал върху застлания с кожи под до нещо като ниска масичка от много тъмно дърво. До него бе полегнало едно повече от съблечено момиче, което съвсем естествено се усмихна на пристигналите, изричайки нещо като „добре дошли“. На масата имаше плодове, храна и широки, изящно изработени калбаси, пълни с кехлибарена течност. Престън държеше една такава калбаса в дясната си ръка, която вдигна към Холдън.
— Наздраве, командире — провикна се той еуфорично. — Седнете де! Има място.
— Станете, Престън — скастри го Холдън с леден тон. — Веднага тръгвате с нас към лагера!
— Не ща — въздъхна космонавтът. — Тука никак не е зле. Наистина ми бе дошло до гуша от този скапан кораб! Сега всичко е наред. Нали така, хубавице моя?
— Заповядах ви нещо, Престън — натърти Холдън със застрашително спокоен глас. — Имате точно десет секунди, за да го изпълните. Утежнявате положението си, драги.
— Би трябвало да го опитате, командире — отвърна другият, все едно че на него не говореха, в пълна еуфория.
Той сочеше към съда, който държеше в ръка, и поясни:
— Много е хубаво, превъзходно за нервите. Тук по цял ден това пият — казват, прави човека щастлив. Истина е. Мисля, че през живота си не съм бил толкова щастлив. Да се любиш, след като си пил от него, това е една фантазия… Да ви кажа ли, командире? Нищо не разбираме ние. Те обаче разбират! Да ви кажа ли и още нещо? Аз май ще остана тук. Даа… Анулирам договора и се настанявам в този рай. Ако питате мене, най-добре и вие тъй да направите! Животът е кратък. Да го изживеем щастливо!
Холдън стисна юмруци. Джеф Викърс се приближи до него.
— Остави на мен, Крис — прошушна той. — Злото е сторено вече. Ще си послужа с моя импулсатор колкото е възможно по-незабелязано, заради момичето. Той изглежда съвсем объркан…
Холдън се извърна, без да каже нищо. Хуана чакаше до входа на колибата.
— Струва ми се, че това младо момиче ще има нужда от вашите услуги и от услугите на Лестър — подхвърли той навъсено. — Имали са сексуален контакт…
— Нищо страшно, Крис — промълви биогенетичката. — Тук знаят как да контролират раждаемостта — в това отношение са отишли много по-далеч, отколкото предполагахме. Но все пак ще се опитам да следя и отстраня опасността. Още не знаем как би се развила евентуалната бременност на тази жена. Какво ще направите за този човек?
— Джеф ще го неутрализира временно и той ще ни последва, без да ни създаде трудности.
— Исках да кажа… впоследствие, Крис — каза тихо младата жена.