Отровата на Алкория
- Автор: Дастие Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Ласкаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровата на Алкория». Краткое содержание книги:
С много трудности и на края на физическите и психическите си сили, екипажът на звездолета открива мечтаната планета. А тя е райска. Планета също като Земята, населена от хора също като земните, с всички изкушения, които може да предложи една райска градина на клетия корабокрушенец. Местното население е с ниво на технологиите близко до това на индианците и сякаш изобщо не се притеснява и не изпитва страх от пришълците от небето. Напротив, всички са весели и безгрижни. Въпреки строгите заповеди, човек от екипажа е намерен в колибата на туземка, и то в състояние, подобно на това на местните хора. Оказва се, че е пил от опиат, наречен талеф, който местните хора консумират и на който дължат своята безметежност. Провинилият се е изолиран в килия, и там претърпява страшна мутация, превръщайки се в чудовище с огромна физическа и психическа мощ, което с лекота успява да държи под своя контрол всички човеци, оказали се достатъчно близо до него. Когато чудовището успява да избяга в гората, на карта е поставено не само успешното завършване на мисията, а и животът на местното население, което сякаш не осъзнава случилото се.
В райската градина на Алкория хората не са единствената разумна раса и, ако командирът Крис Холдън не успее да спре чудовищата, в които се превръща екипажа му, бъдещето на цялата човешка цивилизация ще бъде загубено. Но той открива своя съюзник там, където най-малко очаква…
— Ще се опитам да съчетая спазването на правилата за безопасност, които се изискват от мен като ръководител на експедицията, с независимостта, която вие желаете, Хуана — каза усмихнато Крис Холдън. — Лестър ще ви помогне. Той е отличен лекар и ще ви бъде от най-голяма полза.
— Колко време ще останем на Алкория, Крис? — попита Хуана.
Бръчка на загриженост проряза челото на Холдън под немирните къдрици на светлите му коси.
— Пейвъл смята, че имаме работа поне за около три седмици — каза той. — Окончателно се отказахме да установим връзка с нашата галактика. Ян Никълс твърди, че е невъзможно със средствата, с които разполагаме… Трябва да се примирим: там сигурно ни смятат за изчезнали… Ние сме като корабокрушенци, изхвърлени на непознатия бряг на очарователен остров, откъснат от останалата част на света. Остров, на който е примамливо да се живее… Като дете съм чел разказите за някогашните големи мореплаватели, за онези моряци, които са прекосявали океаните с дървените си кораби, движени от ветровете… Някои от тях са откривали приказни острови в топлите морета на земното кълбо. Там те са намерили лесен, щастлив и безгрижен живот. Реакцията на мнозина от тях е била да се отрекат от света, в който са живели, да забравят, че са били подвластни на една дисциплина, която изпърво са приели, но която не им е предоставяла избор… Времената са се променили, но не и хората, Хуана… Ето защо много ми се иска да напуснем бързо Алкория. Затова ще бъда принуден да изисквам от хората си желязна дисциплина…
Глава IV
През следващите дни около кораба и в ремонтната работилница закипя интензивна работа. От модула, който му служеше за жилище, но бе превърнал в истински команден пункт, Крис Холдън контролираше операциите по привеждането на Сигнус-X-I в готовност за път в най-скоро време. Повредите, станали по време на хиперпространствения преход, се оказаха по-малко катастрофални, отколкото бе очаквал, и смътното му безпокойство не идваше от чисто техническите проблеми. Не, онова, което тревожеше Крис Холдън, бе най-вече общото поведение на хората му. Те си вършеха работата както трябва, но изричната заповед да не напускат пределите на лагера им тежеше все повече и повече.
Въпреки че за няколко часа усвои алкорианския език благодарение на една комплексна апаратура за интензивно обучение, на Крис Холдън му бе много трудно да накара старейшината Галеа Ивхи да разбере, че е за предпочитане алкорианците да не се въртят край площадката, където беше кацнал корабът. Явно Галеа Ивхи не можеше да проумее какви трудности би създал у земяните начинът на живот на неговите сънародници. Изглеждаше, че намира за неестествено земяните да не участвуват в този безкраен празник, какъвто всъщност беше животът на алкорианците от селото Ава-ера.
Крис и командният състав на кораба бяха посетили това село на следващия ден от пристигането им на планетата. То се състоеше от няколко колиби с форма на правилен конус. Земяните се изненадаха от уютната наредба в тях, проста, вярно, но учудващо практична. И там господствуваха красотата и хармоничното равновесие на формите.
— Това е една селска и занаятчийска цивилизация — бе заключила възторжено Хуана Сантос. — Цивилизация, която създава впечатление, че никога няма да еволюира в техническо отношение. Така си живеят може би от незапомнени времена и са щастливи…
Биогенетичката успя да получи от Холдън разрешение да се настани в самото село, за да проучи по-лесно основните характеристики на тази привилегирована раса. Тя също завидно бързо бе научила езика на алкорианците и малката общност, наброяваща стотина души заедно с жените и децата, веднага я бе приела като свой човек.
Сутринта на петия ден тя можа да представи първия си доклад на командира на земната експедиция. Според наблюденията й алкорианците бяха надарени с изключително здраво телосложение; с нищо неотличаващо се от телосложението на хората от земната раса. Оставаше само загадката за това тяхно учудващо психическо равновесие.
— Мозъкът им е също като нашия — поясни младата жена. — Притежават буден ум, затова не мога да си обясня този застой в еволюцията им. Може би се дължи на някакво външно влияние, но все още не съм успяла да определя неговото естество.
— Добре, продължавайте, Хуана — каза Холдън. — Но се питам дали имаме наистина правото да проучваме тези същества. С какво можем да сме им полезни, в случай че други експедиции посетят след нас този странен свят? Ще трябва сериозно да помислим по въпроса, когато се върнем в нашата галактика.
— Всъщност аз не смятам, че нашата цивилизация ще съблазни тези простички същества — отвърна иронично усмихната Хуана Сантос. — Очевидно не им трябва нищо повече от онова, което имат. Знаете ли, че са изключително устойчиви към микроорганизмите? Изглежда, тези хора не знаят що е болест и повечето от тях умират спокойно от старост. Това е едно общество-модел, без каквато и да било репресивна система. Законите им са с неопровержима логика и, изглежда, всеки ги прилага инстинктивно, без чувство на принуда. Все повече и повече оставам с впечатлението, че има какво да научим от тези хора!