Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Може би не толкова мил, колкото си мислите — отвърнах аз и в ума ми се мярнаха невръстната ми дъщеря и съпругата ми, които бях изоставил.
Тръгнах бавно по стълбите, за да бъда в крак с нея.
— И така, защо всъщност ме поканихте? — попитах аз.
— Извинете, че Ви бавя — каза тя, пренебрегвайки въпроса ми. — Получих лек… е, да речем удар. Но се чувствам все по-добре.
— Г-жо Джонсън, можем ли да говорим по същество?
— Радвам се, че намерихте къщата.
— Доста дълго пътувах…
— Да, на нашите забави се стичат хора откъде ли не. Това е така, защото ние знаем как да се веселим!
— Всъщност Вие не знаете кой съм.
— Не мисля, че някой наистина знае кой е другият. Но тъй и тъй сме тук! — каза тя жизнерадостно. — И след като вече сте тук, защо не вземете да влезете вътре, да се запознаете с Вик и да се забавлявате?
Огорчен, аз се облегнах на стената и забих поглед в земята.
— Добре ли сте? — попита тя угрижено.
— Добре съм.
— Ей, Рути! — извика някой отвътре. — Донесе ли сода и чипе?
— Ето ги тук, Бил!
Тя се извърна към мен.
— Ъ-ъ… как казахте Ви беше името? Вдигнах глава към нея.
— Дан. — Отговорът ми прозвуча почти като „по дяволите“.
— Е, Дан, заповядайте вътре, потанцувайте, запознайте се с някои хора. Това би трябвало да ви поободри.
— Вижте, оценявам поканата. Вие изглеждате много мила дама, но по-добре да си вървя. Утре ме чака много работа. — Почувствах се изведнъж уморен, поех си дълбоко въздух и станах. — Весело парти и благодаря… ъ-ъ махало… за любезността Ви. — Обърнах се и понечих да тръгна към улицата.
— Почакайте малко — рече тя и закуцука подир мен. — Моя беше грешката, че Ви накарах да биете толкова път дотук. Нека да Ви помогна малко за връщане. — Жената посегна към портмонето си.
— Не, моля Ви, не бих могъл да приема. Не се нуждая… Тя сграбчи ръката ми и погледна в очите ми. Светът наоколо се завъртя.
— Вземете това — каза тя и пъхна в ръката ми нещо, което приличаше на смачкани банкноти. — Може би ще се срещнем отново.
Тя се завъртя бързо и влезе в къщата. За кратко музиката се усили и после затихна, когато вратата се затръшна.
Смачквайки парите в юмрука си, аз ги пъхнах в джоба си и закрачих надолу в топлата нощ.
Кокосови палми, смокинови дръвчета и красиво оформени морави се мярнаха едва-едва под светлината на една улична лампа до автобусната спирка, където се отпуснах изнемощял на пейката и се покашлях, за да изчистя гърлото си. Нещо тук не беше наред. Не можех да намеря обяснение. Това трябваше да е тя. Но не беше. Върнал се бях обратно на изходно положение.
Не знаех дали ще намеря сили да посетя друга банка. До гуша ми беше дошло да се отнасят с мен като с луд. Може би всичко беше безнадеждно. Може би бях някакъв особняк, както бе казала жена ми. И може би тя имаше право. Защо да не бъда просто един обикновен човек, който ходи на бейзбол, на кино и си прави барбекюта в неделя?
Сериозно обмислях варианта на следващия ден да хвана самолета за вкъщи и да си насроча час при някой добър терапевт, когато автобусът пристигна и спирачките му уморено въздъхнаха. Вратата се отвори. Станах и бръкнах в джоба да извадя някаква банкнота. Именно в този момент открих, че Рут Джонсън не ми беше дала никакви пари.
— Хей, приятел — подвикна шофьорът на автобуса. — Качваш ли се или не?
Зает с разгъването на смачканите парчета хартия, аз почти не го чух и не отговорих. След това отворих широко очи и затаих дъх. Осъзнавайки смътно, че автобусът тръгва без мен, аз се взирах в двете парчета хартия в ръцете си. Първото беше вестникарска изрезка от рубриката „Лични“. Тя започваше така: „Млад мирен воин, приятел на Сократ…“ Чувах ускореното си дишане. Цялото ми тяло се тресеше.
На втората имаше бележка, надраскана с неравния, почти нечетлив почерк на г-жа Джонсън. Тя гласеше:
Аз съм от старата школа — трудната школа. Нищо не може да бъде получено без силно желание, подготовка и посвещаване. Тук става дума за доверие и вяра. В четвъртък вечерта, т.е. след три дни, теченията ще бъдат точно каквито е необходимо. Ако искаш да продължиш, следвай указанията по-долу, дума по дума. Отиди на плажа Макапу рано вечерта.
Обърнах бележката. Напътствията продължаваха:
Ще видиш една скалиста местност, гледаща към връх Макапу. Тръгни към върха и върви, докато стигнеш до един малък заслон. От едната страна покривът е хлътнал. Отзад ще намериш една дъска за сърфиране. Огледай се дали си сам и когато падне здрач — не преди това — вземи сърфа и навлез навътре в морето. По това време ще има силно течение. Остави се на него да те понесе. Погрижи се…