Да яздиш диво пони

Ето така я видях една събота да чака баща си в колата и я заговорих:

— Как си, Джоузи?

— Много добре, благодаря ти, Кит — отговори тя уверено, но с такъв тон, който не допускаше повече въпроси.

Беше си същото наперено малко момиченце.

Ако не бяха краката й, Джоузи сигурно щеше да учи в някое частно и скъпо училище в големия град, но сега това беше невъзможно и тя си остана едно малко момиченце със строг нрав, повече или по-малко изолирано в тази огромна животновъдна ферма. Джоузи не дружеше с момичета на нейната възраст, въпреки потока от приятели от големия град и няколкото местни момиченца, вече добили кураж да посещават семейство Еър — дъщери на наши лекари (но не и Дорис Даулинг), на други богати фермери, на адвоката мистър Страп, на нашия член на парламента, а понякога и сестра ми Джийни. Именно от тях — или от една от тях — подразбрахме, че Джоузи се опитва да язди отново.

Джоузи, както се казва, беше израсла на кон и често яздеше с баща си, а понякога и с красивата си, доста изискана и превзета майка по безопасния бряг на реката. Но тъй като язденето изисква преди всичко равновесие и здрави крака, никога не я оставиха да язди самичка. За нея беше опасно дори да се разхожда на кон. В града разказваха как Джоузи често подкарвала понито в галоп, прилепена с безжизнените си ръце и крака към седлото, докато баща й, майка й или някой от конярите не я настигнел. Тогава Джоузи изпадала в гняв и ядосано плачела за това, че са я спрели. И продължавала да язди така, докато един ден паднала много лошо и сериозно се наранила и контузила.

Това се случи горе-долу по времето, когато се загуби Таф, въпреки че се съмнявам дали изобщо Еърови бяха чули за станалото. Два месеца Елисън не бе давал на Джоузи да язди, но понеже виждал, че тя се разстройва и натъжава от неподвижността си сред ширналите се наоколо простори, решил да измисли нещо, чрез което да може сама да се придвижва. Един ден той замина с един от местните самолети за големия град, а след месец на гарата пристигна красива малка двуколка. Знаехме, че е за Джоузи, но всеки, който я видя, бе озадачен от странните й размери и причудлива форма.

Когато дойде да я вземе с камион, конярят Блу Уотърс ни разказа някои подробности. Двуколката трябвало да е много ниска, за да е нисък и центърът на тежестта — тогава би се обърнала трудно. Поради същата причина тя бе и много широка. Колелата й бяха стабилни, но малки и леки, с много дебели гуми. Лъскавите й оси бяха високи като на едноместна двуколка и падаха ниско долу, доста по-напред от самото купе — отново с цел да не се обръща лесно. Купето беше с красива тапицерия. Седалките — толкова меки, че в тях направо се потъваше. Облегалките за ръце се вдигаха назад и улесняваха ставането и сядането. Стъпалата бяха сгъваеми, много широки, с подвижни перила, с помощта на които Джоузи можеше да се качва и да слиза сама. Това бе една умело конструирана двуколка, много скъпа и боядисана в жълто, за да се забелязва отдалеч.