Да яздиш диво пони
- Автор: Олдридж Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Абаджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Да яздиш диво пони». Краткое содержание книги:
Джеймс Олдридж е автор и на много книги за възрастни, повечето от които са преведени на български.
Оставаше да го е откраднал Дормън Уокър или някой друг. Мисля, че макар и с неохота, Скоти също се спря на тази възможност.
Никога няма да забравя печалния вид на Скоти, който отиваше и се връщаше от училище пешком. Четирикракият Роб Рой стана двукрак — горната без долната половинка. Тъжна гледка. Всъщност Скоти се движеше по утъпканите пътеки отривисто, поклащайки се устремно напред, сякаш под кривите му слабички крака бе призракът на Таф, призрак, но от плът и кръв. Казват, че сваленият от коня по време на битка кавалерист е така безпомощен, както бебето, откъснато от гръдта на майка си. Според мен сваленият кавалерист бе за Скоти някакъв времен гост, дошъл кой знае откъде. Сякаш за Скоти нищо вече не бе особено значимо — дори и собственото му съществуване.
Като че ли бе ограден от пълна пустота.
IV.
Това, което се случи впоследствие, няма нужда да бъде обяснявано на който и да е от нашия град — ние добре познавахме семейство Еър и ето защо разбрахме как стана всичко. Но читателят вероятно ще се нуждае от известен коментар, за да може да разбере по-нататъшните събития.
Родът Еър бяха кореняци, заселили се на просторните морави отвъд реката и за осемдесетте години, през които притежаваха „Ривърсайд“, бяха станали заможен, властен род и всъщност представляваха градската ни аристокрация. Ако трябва да бъдем точни, Еърови не бяха граждани на Сейнт Хелън, че дори и на щата ни. Тяхната страна на реката бе в щата Ню Саут Уелс, а Сейнт Хелън беше в щата Виктория. Като всеки австралийски щат Ню Саут Уелс си имаше своя полиция, закони, администрация, управление и т.н. Най-близкият голям град в Ню Саут Уелс бе на петдесет мили от тях, а полицията на Виктория нямаше никакви права отвъд моста. Така че реката представляваше естествена граница. Истинската разделителна линия между нас и Еърови бе огромната им овцевъдна и коневъдна ферма, богатството им и чувството им, че са над всичко, което би трябвало да ги засяга — поне над всичко, свързано със Сейнт Хелън.
Елисън Еър бе последният собственик на старата красива ферма „Ривърсайд“. Той бе възпитаван от гувернантка, а по-късно бе учил в английско училище и в Оксфорд. Женен бе за дъщерята на човек от фамилията Далкит, търговците на вълна и брашно, и имаше дъщеря Джоузефин почти на възрастта на Скоти.
Колкото и да е странно, Джоузи бе така откъсната от града, както и Скоти. Виждахме я рядко, тъй като учеше с гувернантка в „Ривърсайд“, а Еърови идваха в Сейнт Хелън само за да хванат влака или просто минаваха с някоя от колите си на път за някъде. Джоузи се появяваше само когато баща й имаше работа в Сейнт Хелън. И това беше събитие, за което обикновено се говореше сред жените в града.
— Видя ли малката Еър с баща си?
Според това от кого излизаха, коментариите бяха положителни или отрицателни. Джоузи се оказваше красиво, мило и упорито момиченце с буен нрав и твърда воля или малко, злобно дете; беше самонадеяна, малък сноб или госпожичка, или пък интелигентно момиче със собствен облик. Аз пък си я спомням като самоуверено момиченце, винаги обуто в бричове, което говореше и вървеше някак твърде решително, сякаш винаги знаеше, а и очакваше да получи нещата, които желаеше. Тя приличаше много на баща си, който също ходеше в бричове. Понякога Елисън Еър пристигаше в града, яхнал някой от красивите си чистокръвни коне, но това ставаше рядко. Обикновено идваше с пикапа или спортната си кола и влизаше в някоя банка, гараж или адвокатска кантора с такъв пренебрежителен вид, какъвто могат да си придадат само хора с неговото положение.
Когато беше на единадесетина години, Джоузи се разболя от детски паралич и макар да не я виждахме в града, получавахме пълни сведения за състоянието й от Блу Уотърс — един от конярите на Еър, който идваше всяка събота в хотел „Белия лебед“ да си пие бирата. Дочухме нещо и от един от местните доктори, д-р Даулинг, от сестрите, които се грижеха за Джоузи, и от телефонистите, които подслушваха всички разговори с „Ривърсайд“. По едно време се говореше, че Джоузи може и да умре от болестта си. Седмици наред градът ни бе обзет от тъга и съжаление към семейство Еър. Представяхме си как това облагодетелствано момиченце отвъд реката се бори за живота си и се питахме какво ли значение има дали човек живее в колиба, или в такова разкошно имение, когато…
Отначало викаха доктор Даулинг дори посред нощ, но скоро започнаха да пристигат специалисти от големия град, откъдето дойдоха и две медицински сестри. Като всички майки в града, майка ми беше не само загрижена за момиченцето, но и разтревожена за мен и Том — да не би да се заразим от паралич.