За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Та в онзи ден ме споходи една особена идея — първата истински добра, — когато майка ми отбеляза, че трябва да залепи още шест купона за отстъпка, за да получи лампата, която искаше да подари на сестра си Моли за Коледа, и че едва ли ще успее да си ги набави навреме.
— Сигурно ще трябва да почакам до рождения й ден — каза тя. — Винаги ти се струва, че си събрал предостатъчно от тези дяволски неща, докато не започнеш да ги лепиш в албума. — После изкриви очи и ми се изплези. Тогава ми хрумна колко хубаво би било, ако можеше сам да си печаташ проклетите купони в мазето. И в този миг се роди разказът „Купони на щастието“. Представата да фалшифицираш купони за пазаруване с отстъпка и видът на зеления език на мама отприщиха идеята.
Героят ми беше класическият неудачник, тип на име Роджър, лежал два пъти в затвора заради печатане на фалшиви пари — още една присъда и никога повече нямаше да излезе на свобода. Затова вместо банкноти започва да фалшифицира „щастливи купони“. Скоро обаче открива, че дизайнът на купоните е толкова слабоумно прост, че той всъщност не ги фалшифицира, а създава купища от оригинала. В една забавна сцена (навярно първата истински сполучлива сцена, която описвах) Роджър седи със старата си майка във всекидневната и двамата са се надвесили над албума с „щастливи купони“, докато печатарската преса в мазето се върти и бълва бала след бала от същите тези купони.
— Велики Боже! — възкликва майката. — При този хубав печат можем наистина да имаме всичко, Роджър! Казваш какво искаш, а те изчисляват колко албума трябва да им дадеш. Човече, за шест-седем милиона албума щастливи купони сигурно ще успеем да си купим къща в предградията!
Тогава обаче Роджър открива, че макар купоните да са съвършени, лепилото е дефектно. Всичко е наред, когато облизваш купоните, за да ги залепиш в албума. Но ако оставиш да ги навлажни машината, розовите щастливи купони стават сини. На края на разказа Роджър е застанал пред едно огледало в мазето. На масата зад него има горе-долу деветдесет албума, попълнени с облизани с език купони. Устните на нашия герой са розови. Той изплезва език, който е още по-розов. Дори зъбите му са порозовели. Майка му се провиква радостно отгоре, съобщавайки, че току-що е разговаряла с централата за изкупуване на „щастливи купони“ в Тер От и дамата на телефона е казала, че само за 11 600 000 навярно ще могат да се сдобият с красива къща в стил Тюдор в Уестън.
— Това е чудесно, мамо — отговаря Роджър. Той наблюдава лицето си още известно време в огледалото, розовите устни и мътния поглед, после бавно се обръща към масата. Зад него са накамарени в големи сандъци милиарди „щастливи купони“. Героят внимателно отваря нов албум и започва да ближе и лепи купоните. Само още 11 590 000 албума, мисли си той, и мама ще си получи нейната къща Тюдор.
Някои дребни подробности в тази история не съвпадаха (най-голямата грешка навярно бе пропускът на Роджър да опита с различно лепило), но въпреки това разказчето си го биваше и беше оригинално. Знаех, че съм написал нещо свястно. След като грижливо проучих пазара в опърпания си от четене справочник „Райтърс Дайджест“, изпратих „Купони на щастието“ на списание „Алфред Хичкокс Мистъри“. След три седмици ми върнаха разказа с приложена бланка за отказ. На листа бе отпечатан неподражаемият профил на Алфред Хичкок в червено и ми пожелаваха много творчески успехи. В долния край открих една надраскана, неподписана бележка, единствения личен отговор, който получавах от „АХМ“ за осем години редовно изпращане на разкази. „Ръкописът не се пришива с телбод — гласеше послеписът. — Предава се на отделни листове, защипани с кламер“, доста хладен съвет, помислих си, но по свой начин полезен. Оттогава никога повече не съм подшивал ръкописите си.
16
В къщата в Даръм заемах стаята точно под покрива. Нощем лежах в леглото под скосения таван — ако се изправех внезапно, рискувах здравата да се фрасна главата — и четях на светлината на лампа във формата на лебедова шия, която хвърляше на тавана причудлива сянка, наподобяваща боа. Понякога в къщата беше съвсем тиха — чуваше се само бумтенето на пещта и топуркането на плъховете горе на тавана. Друг път към полунощ баба ми започваше да вика и не преставаше горе-долу час — че някой трябва да се погрижи за Дик; притесняваше се, че не са го нахранили. Дик — кон, който бе притежавала като млада учителка — беше мъртъв поне от четирийсет години. Под другия край на скосения таван беше бюрото ми със старата пишеща машина „Роял“ отгоре и стотина книги джобен формат, повечето научна фантастика, подредени покрай перваза на дървения под. Върху бюрото имаше и една Библия, която бях получил като награда за рецитирането на стихове в младежката секция на методистката църква, а също и грамофон „Уебкор“ с автоматично зареждане и подплатен със зелено кадифе диск. Повечето ми плочи, 45 оборота, бяха на Елвис, Чък Бери, Фреди Канън и Фетс Домино. Харесвах Фетс: биваше го да изпълнява рок и си личеше, че му прави кеф.