За писането: Мемоари на занаята
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Банева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «За писането: Мемоари на занаята». Краткое содержание книги:
Рядко книга за творческото писане е бивала толкова ясна, полезна и откровена. „За писането“ започва с хипнотизиращ разказ за детството на Кинг и неестествената му страст да разказва истории още от малък. Поредица живи спомени от юношеството, колежа и трудните години, които водят до първия му роман „Кери“, позволяват на читателя да разгледа под свеж и понякога много забавен ъгъл формирането на един писател. После Кинг описва основните инструменти на занаята си — как чрез употребата им писателят да ги наточва и умножава, как винаги трябва да са му под ръка. Той запознава читателите с най-важните аспекти на изкуството и живота на писателя, като предлага практични и вдъхновяващи съвети за всичко — от сюжета и развитието на героите, до навиците за работа и отказите.
Публикувана на части от „Ню Йоркър“ и срещнала бурно одобрение, книгата „За писането“ достига кулминацията си с дълбоко затрогващ разказ за това как неистовата потребност на Кинг да пише му помага да се възстанови и да се върне към обичайния си живот.
Стан: „Какво казал бобърът на дъба?“
Йън: „Беше ми приятно да те оглозгам!“
Първи битник: „Как да стигна до «Карнеги Хол»?“
Втори битник: „Упражнявай се, човече, упражнявай се!“
През първата година шрифтът на вестника беше виолетов. Размножавахме броевете на намазана с желатин печатарска плака, наречена хектограф. Брат ми бързо реши, че хектографът е таралеж в гащите. Беше му прекалено бавен. Още като дете по къси панталонки Дейв не го свърташе на едно място. Когато Милт, приятелят на майка ни („Хубава глава, но празна отвътре“ — каза ми мама един ден, няколко месеца, след като го заряза) попадаше в задръстване или чакаше на червен светофар, Дейв се навеждаше от задната седалка на буика и крещеше: „Прегази ги, чичо Милт! Прегази ги!“
Дейвид полудяваше от нетърпение, докато чакаше хектографа да се „освежи“ след всяка отпечатана страница (при „освежаването“ мастилото се разтопяваше в бледовиолетова мембрана, която висеше в желатина като сянката на морска крава). Освен това той на всяка цена искаше да помества във вестника си и фотографии. Правеше хубави снимки, а на шестнайсет години дори си ги проявяваше сам. В един стенен шкаф си стъкми тъмна стаичка и в тази тясна, воняща на химикали дупка, проявяваше снимки, отличаващи се със забележителна яснота и композиция (снимката на гърба на „Отмъстителите“, на която позирам със списанието, публикувало първия ми разказ, е направена от Дейв с един стар „Кодак“ и проявена в миниатюрната му тъмна стаичка).
Като добавка към тези неприятности сред неапетитната обстановка на нашето мазе в желатина на хектографа се развъдиха и вирееха на воля цели колонии странни, прилични на спори бактерии, независимо колко грижливо увивахме проклетата стара машинария веднага щом приключеха всекидневните тегоби по печатането. Онова, което в понеделник изглеждаше съвсем нормално, в края на седмицата понякога приличаше на чудовище, излязло от разказите на Х. П. Лъвкрафт.
В Брънзуик, чиято гимназия посещаваше, Дейв откри магазин, където се продаваше малка печатарска преса, наречена циклостил. Тя работеше едва-едва. Текстът се печаташе върху восъчна матрица, която можеше да се купи от местното магазинче за канцеларски пособия срещу деветнайсет цента бройката — брат ми наричаше тази врътня „изрязване на шаблони“. Това беше моя задача, понеже почти не правех правописни грешки. Матрицата се закрепваше върху въртящ се барабан, намазваше се с най-смрадливото и слузесто мастило на света и се започваше: въртиш, докато ръката ти се откачи, приятел. Така успявахме да свършим за две вечери работата, за която по-рано на хектографа отиваше цяла седмица. И дори да беше мръсен, циклостилът поне не изглеждаше така, сякаш е нападнат от потенциално смъртоносна болест. „Дейвс Раг“ навлезе в кратката си златна ера.
18
Аз не се интересувах особено от печатарския процес, нито от тайнството, съпътстващо проявяването на снимките. Не ми пукаше за вграждането на предавки в коли, за производството на ябълково вино или за онази специална формула, с която можеше да се изстреля пластмасова ракета в стратосферата (обикновено те не успяваха да излетят дори над къщата). Онова, което най-силно приковаваше вниманието ми между 1958 и 1966 година, беше киното.
В края на петдесетте години в околността имаше само два кинотеатъра, и двата в Луистън. В „Емпайър“ показваха премиери — филми на Дисни, библейски епоси и широкоекранни мюзикъли, в които излъскани танцьори подскачаха и пееха. Гледах ги винаги, когато имаше кой да ме закара — в края на краищата филмът си е филм — обаче не ми харесваха особено. Общо взето, бяха скучни. Предсказуеми. В „Капан за родители“ през цялото време се надявах, че Хейли Милс внезапно ще налети на Вик Мороу от „Училищна джунгла“. За Бога, това наистина щеше да освежи малко историята! Имах чувството, че само един поглед на Вик към автоматичния нож щеше да реши с един замах житейските проблеми на Хейли и нещата щяха да си дойдат на мястото. А когато нощем лежах в леглото под моята стряха и слушах вятъра в дърветата или плъховете на тавана, не си мечтаех за Деби Рейнълдс като Тами или за Сандра Дий като Гиджет, а за Ивет Викърс от „Атаката на гигантските пиявици“ или Луана Андерс от „Деменция 13“. Не че имах нещо против сладникавото или назидателното, нито против Снежанка с нейните идиотски седем джуджета. Но на тринайсет бленувах за чудовища, които изяждат цели градове, за радиоактивни трупове, които излизат от океана и поглъщат сърфисти, и за момичета с черни сутиени, които приличат на евтини проститутки.