Зона 51: Отговорът

— В такъв случай, бих искал да ме включите в групата.

— Чудесно — кимна Спиърсън.

— Е, добре… — надигна се Дънкан, но полковникът я прекъсна.

— Сега аз имам няколко въпроса. Какво ще стане, ако хората от „Тера-Лел“ наистина разполагат с извънземни оръжия?

— Нали затова отиваме там? — отвърна Дънкан.

— За друго питам. Дали няма да ги употребят срещу нас? — Спиърсън изглеждаше загрижен.

— Съмняваме се, че са имали някакъв конкретен напредък в тази насока — притече се на помощ Зандра. — От известно време ги държим под наблюдение. Хора като тях едва ли щяха да пропуснат случая да излязат с толкова ценна стока на международния оръжеен пазар.

— Какви са инструкциите за действие? — обърна се Спиърсън към Дънкан.

— Ако срещнете съпротива, използвайте цялата налична сила за нейното потушаване — отвърна безстрастно тя. — Дадохме им възможност да си сътрудничат с нас, но те отказаха. Съветът за безопасност на ООН смята, че това е точно една от ситуациите, в които трябва да проявим решителност, ако не искаме образци на аирлианско оръжие да попаднат на неподходящо място.

— Разбрано — кимна като дисциплиниран войн Спиърсън. — Е, време е да се приготвяме.

Търкот стана и последва полковника.

— Майк? — спря го Лиза Дънкан.

— Да? — той я погледна учудено. За първи път се обръщаше към него с малко име.

— Пази се.

Търкот се усмихна, после се сети нещо.

— Знаеше ли за аирлианския кораб, който са намерили руснаците?

— Не.

— Жалко. Всъщност, това сега едва ли има значение. Добре де, ще се пазя. Обещавам ти да се навеждам, когато видя куршум.

— И не само тогава — погледна го разтревожено Дънкан.

Търкот спря. Известно време двамата се гледаха мълчаливо.

— Добре — кимна неловко накрая. — Трябва да вървя.

— Ще се видим в лагера — рече Дънкан.

Търкот се обърна и изкачи металната стълба до палубата. Духаше лек, приятен ветрец, наблизо десантната група вече се беше събрала и преглеждаше снаряжението. Всички носеха прибори за нощно виждане и стъклата им хвърляха червеникави отражения.

Към него се доближи неясна фигура.

— Ти ли си Търкот?

— Да.

— А аз — Ридли. Командир на парашутния десант. Двайсет и първи, САС2. Казаха ми, че идваш с нас?

— Вярно е.

— Сигурно знаеш какво правиш. Скачаш последен и ако вземеш да ни се пречкаш, ще ти тегля куршума, пък после нека ми е мъчно. Разбрано?

— Разбрано.

— Търкот — промърмори Ридли. — Мирише на нещо френско.

— Аз съм канук — произнесе Търкот. Бяха спрели пред входния отсек на един товарен С-2.

Ридли му подаде парашута.

— Лично съм го сгъвал. Какво, по дяволите, е канук?

— Пофренчен индианец. Родом съм от Мейн. Там има много гори — той се зае да си нагласява парашута. Не беше притеснен от поведението на Ридли, прекарал бе по-голямата част от живота си сред подобни типове. Освен това знаеше, че момчетата от САС са превъзходни специалисти, на които може да се разчита в труден момент.