Зона 51: Отговорът
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Отговорът». Краткое содержание книги:
Лиса Дънкан, съветничка на президента и офицерът от Специалните части Майк Търкот разкриват пред света изумителната истина за Зона 51, „летателен полигон“ за НЛО, без да предполагат, че всъщност са отворили кутията на пандора. Защото не след дълго от космоса идва сигнал и той възвестява пристигането на самите пришълци. Най-сетне човечеството ще се срещне със същества от други планети. Но дали пришълците идват заради жителите на Земята, или за да приберат нещо, което са оставили тук отдавна?
Нещо, скрито в една пещера в Етиопия, която достига до Голямата цепнатина, отваряща пътя до земните недра. Нещо спотаено в гигантска гробница вКитай, недалеч от Великата Китайска стена. Какво се крие там? Или гибелта на цялото човечество…
Дънкан даде знак на една жена в светлозелена униформа, седнала до стената. Жената се надигна и кимна на аудиторията.
— Кодовото ми име е Зандра — представи се тя. — Аз съм от ЦРУ. — Тя включи дистанционното и на екрана се появи сателитна снимка. — Североизточна Африка — ориентира ги Зандра и увеличи мащаба. — Югозападна Етиопия, близо до границата с Кения и Судан. Крайно негостоприемен район. Слабо заселен, почти неизследван.
Търкот кимна. Типично за аирлианците, помисли си той, които предпочитаха подобни места, за да крият снаряжението си — Антарктида, пустинята в Невада, Великденските острови. Все труднодостъпни райони, където хората трябваше да се борят със суровата природа, за да оцеляват.
— Най-забележителната географска особеност на терена в тази част на света е Голямата цепнатина, която започва в Южна Турция, пресича Сирия и минава между Израел и Йордания, по дъното на Мъртво море — крайбрежието му е най-ниската точка върху земната суша. По-нататък оформя коритото на Червено море и се раздвоява в Аденския залив. Единият ръкав продължава към Индийския океан, а вторият навлиза навътре в африканския континент, към Афарския триъгълник. Най-ниската точка на Африка, Данакилската падина, където е и нашата крайна цел, е точно по протежение на цепнатината. От тук Голямата цепнатина продължава право на юг, разширява се при езерото Виктория — второто по големина сладководно езеро в целия свят — преди да завърши във вътрешността на Мозамбик.
Ново щракване и на екрана се появи малко светещо квадратче в центъра на дълбока долина, през която преминаваше река, а наоколо се издигаха високи планини. На следващото изображение вече се виждаше ясно, че квадратчето е ограден участък на брега на реката. Растителността бе съвсем оскъдна.
— Това е вашата цел. Според официалните документи, парцелът принадлежи на корпорацията „Тера-Лел“, с щаб-квартира Кейптаун, Южна Африка, и е обявен като рудодобивен участък. Построен е преди шестнадесет години. Прегледахме сателитните снимки, но така и не открихме превозни средства със суровини да напускат мястото. Достъпът до там е предимно по въздуха — със самолет или хеликоптер, тъй като тридневното пътуване през пресечената местност е доста рисковано. Още един, не по-малко интересен факт: проверихме с какво точно се занимава компанията „Тера-Лел“. Единственият вид минни разработки, ако можем така да ги наречем, са били свързани с изпращането на наемници в Ангола, за да нападат поселищата край диамантените мини. Основният бизнес на „Тера-Лел“ е търговията с оръжие, говори се, че от идването на Мандела на власт този бизнес процъфтявал добре.
Зандра включи лазерния показалец.
— Това тук е летищната площадка на лагера. Тази сграда — тя освети една триетажна постройка — вероятно е хангар, в който държат аирлианския съд. Това са казармите за наемниците. На това, това, това и това място са разположени установки за изстрелване на противосамолетни ракети. Разполагат също и с бронирани машини. — Зандра се усмихна мрачно на аудиторията. — Всичко това е доста повече от мерките за сигурност при охраната на обикновен миньорски лагер.
— Добре де, какво им е пречело досега да прехвърлят това, което са намерили, в Южна Африка? — попита Дънкан.
— Не знаем — призна Зандра. — Може би не са в състояние да го преместят. Или се боят от нестабилната политическа обстановка в ЮАР. Все пак, от Комитета направиха дипломатичен опит да получат официално разрешение от южноафриканското правителство за достъп до лагера.
— И съдейки по силите, с които разполагаме на самолетоносача, отговорът е бил отрицателен — кимна Дънкан.
— С други думи — те знаят, че идваме — заключи Търкот.
— Най-вероятно — потвърди Зандра.
— Дявол да го вземе — избухна майорът от британските части. — А какво мисли етиопското правителство?
— Какво да мисли? — отвърна с въпрос Зандра и отговорът бе повече от ясен.
Дънкан погледна към англичанина.
— И тъй, полковник Спиърсън, какъв е планът?
Спиърсън се надигна и отиде при стената с картите.
— Първо, нека майор О’Калахан ни каже кога можем да вдигнем машините.
О’Калахан стана и посочи с ръка картата.
— Движим се с максимална скорост, което означава, че след около четиридесет километра ще можем да изпратим самолети с достатъчно гориво, за да кръжат петнадесет минути над района и сетне да се върнат обратно. Да речем, по-малко от час.