Зона 51: Отговорът
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Отговорът». Краткое содержание книги:
Лиса Дънкан, съветничка на президента и офицерът от Специалните части Майк Търкот разкриват пред света изумителната истина за Зона 51, „летателен полигон“ за НЛО, без да предполагат, че всъщност са отворили кутията на пандора. Защото не след дълго от космоса идва сигнал и той възвестява пристигането на самите пришълци. Най-сетне човечеството ще се срещне със същества от други планети. Но дали пришълците идват заради жителите на Земята, или за да приберат нещо, което са оставили тук отдавна?
Нещо, скрито в една пещера в Етиопия, която достига до Голямата цепнатина, отваряща пътя до земните недра. Нещо спотаено в гигантска гробница вКитай, недалеч от Великата Китайска стена. Какво се крие там? Или гибелта на цялото човечество…
— Време е да се приземим — рече тя на Спиърсън, който я погледна навъсено, сякаш бе готов да спори, но после промени мнението си.
Възползвайки се от предимството на изненадата, по-добрата си подготовка и подходящото въоръжение, парашутистите вече приключваха със съпротивата в сградата. Търкот ги следваше по етажите, докато лично не се увери, че сградата е чиста, с изключение на онова, което се криеше зад яките стоманени врати на приземния етаж.
Една от „птичките“ бе поразена от картечен огън и опита аварийно кацане. В мига, когато корпусът й се удари в земята, екипажът й, състоящ се от четирима души, изскочи навън и бе въвлечен в наземната престрелка.
Пилотите от останалите хеликоптери продължаваха стрелбата, за да попречат на нови контраудари с преносими противосамолетни ракети. Огромният разход на муниции заплашваше скоро да ги остави без никакви резерви.
Приближи се ято Ф-18 и свръхточните им бомби, следващи невидимите лазерни показалци, нанесоха ужасяващи поражения. Ефектът бе потресаващ.
— Една минута! — обяви пилотът.
Полковник Спиърсън включи микрофона.
— Свалете ни с първата вълна! — нареди той. Пилотът погледна през рамо към Дънкан и тя кимна. „Блекхоук“ се наклони надолу, право към експлозиите, които озаряваха долината.
Малко след това хеликоптерът докосна земята и Дънкан скочи от рампата, следвайки Спиърсън. Почти веднага машината се вдигна право нагоре.
— Как са хората вътре? — извика тя.
Спиърсън притискаше с ръка слушалките, за да изолира рева на двигателите.
— Слизат в мазето. Понесли са малки загуби, но сградата е прочистена.
Търкот и Ридли огледаха стоманената врата. Командирът се обърна и махна с ръка на един от сапьорите.
— Хайде, момче, разкарай това нещо от пътя ми!
Сапьорът смъкна тежката раница от гърба си и извади отвътре черен, конусообразен предмет, дълъг около метър. Прилепи основата му към долния край на металната врата и се зае да развива детониращия шнур.
— Всички да се скрият! — нареди сапьорът и парашутистите не чакаха втора подкана.
Битката на повърхността почти бе приключила, разпокъсаните отряди на наемниците бяха обградени и войниците един по един се предаваха. Хората на Спиърсън ги проверяваха, търсейки учените, които бяха работили в района.
Междувременно Спиърсън прослушваше честотата на парашутистите в сградата и вече знаеше, че се готвят да взривят стоманената врата.
— Още са в мазето — подметна той на Дънкан.
— Ами да слезем при тях — предложи тя.
— Хубаво. Успокой се — твоят човек е жив и здрав.
Единствената реакция бе, че Дънкан едва забележимо забави крачка.
От експлозията Търкот почувства ужасна болка в главата, а дробовете му се напълниха с прахоляк. Първи в отвора нахлуха сапьорите, които предвидливо носеха газови маски.
Търкот с мъка овладя нетърпението си. Не беше екипиран да е сред първите. В този момент се появиха Спиърсън и Дънкан.
— Това трябва да е — рече им той.
— Да изчакаме хората ми да огледат вътре — отвърна Спиърсън.
— Аха — кимна неохотно Дънкан и се обърна към Търкот. — Добре ли си?
— Май вече съм прекалено стар за подобни игри — оплака се той и забеляза, че Спиърсън се ухили.
Минутите се нижеха бавно. Най-сетне, след около половин час чакане, отвътре се показа покритият с прах майор Ридли. Той смъкна газовата си маска и избърса очи.
— Открихте ли някой от учените? — попита го Дънкан.
Ридли изглеждаше леко объркан.
— Учени ли? Там всички са мъртви. До един.
— Как? — попита изненадано Спиърсън.
Ридли сви рамене, но очевидно мислите му бяха другаде.
— От газ, най-вероятно. Сигурно е бил пуснат веднага, щом са подали сигнал за тревога. Това е била задачата на наемниците — да ни забавят, докато отровният газ си свърши работата. Нещастниците са се оказали в капан — като опитни мишки. Изглежда не са им позволявали да се показват много-много навън. Нищо чудно да са живели вътре с години. Видяхме много тунели, пълни с припаси. Жилищни помещения. Столова… Ей такива работи…
— А открихте ли аирлианския артефакт? — попита Търкот.
— Артефакт ли? — повтори Ридли и се разсмя, а в гласа му се долови маниакална нотка. — О, да, сър, долу е пълно с артефакти. — Той се пльосна в една кресло. — Но най-добре сами да ги разгледате.
Спиърсън ги поведе в тунела. Беше дълъг, с бетонни стени и на стотина метра по-навътре правеше остър завой. Ридли се оказа прав за запасите. Имаше множество странични тунели, натъпкани с екипировка и припаси. Някои от тунелите бяха предназначени за обитаване и хранене. Пред всяка врата стоеше по един пост от САС и докладваше на полковника, че вътре няма живи обитатели.