Господарката на езерото (том 2)

— Клема. — Ръсти извърна лице от струйката кръв, която бликна като фонтан от артерията. — Клипс! И тампон! Притисни го, Шани! Марти, моля те, направи нещо с това кръвотечение…

Точно до палатката някой изрева като звяр. Отсечено. Изцвили кон и нещо се стовари на земята със звън и грохот. Стрела от арбалет прониза платнището и свистейки, излетя от другата страна, за щастие твърде високо, за да застраши лежащите на носилките ранени.

— Нилфга-а-ард! — извика отново войникът с писклив, треперещ глас. — Господа фелдшери! Не чувате ли какво ви говоря? Нилфгард разкъса кралската линия, идва насам и сече наред! Бягайте!

Ръсти взе иглата от ръцете на Марти Содергрен и направи първия бод. Оперираният от дълго време не помръдваше. Но сърцето му биеше. Личеше си.

— Не искам да умирам! — изрева някой от намиращите се в съзнание ранени.

Войникът изруга, подскочи към изхода, извика нещо, политна назад и се стовари върху глинения под, пръскайки кръв на всички страни. Йола, която стоеше на колене до носилките, скочи на крака и се отдръпна назад.

Изведнъж стана много тихо.

„Лошо — помисли си Ръсти, когато видя кой влиза в палатката. — Елфи. Сребърната мълния. Бригада «Врихед». Прочутата бригада «Врихед».“

— Изглежда, тук се лекува — отбеляза първият от елфите, висок, с продълговато, красиво, изразително лице и големи светлосиви очи. — Лекува ли се?

Никой не отговори. Ръсти усети, че ръцете му започват да треперят. Той бързо подаде иглата на Марти. Забеляза, че челото и горната част на носа на Шани пребледняват…

— Значи така? — продължи елфът, разтягайки зловещо думите. — Защо ли ги раняваме там, на полето? Ние ги раняваме в битката, за да умрат от раните си. А пък вие ги лекувате? Никаква логика не виждам в това. Никакво съвпадане на интересите.

Той се наведе и почти без да замахва, заби меча си в гърдите на ранения, който лежеше на най-близката до входа носилка. Другият елф довърши втория ранен с копието си. Третият, който все още беше в съзнание, се опита да отбие удара с лявата си ръка и дебелото бинтовано чуканче на дясната.

Шани извика. Тънко, пронизващо. Заглушавайки тежкия, нечовешки стон на убивания сакат мъж. Йола се хвърли към носилките и прикри с тялото си следващия ранен. Лицето й беше побеляло като бинт, а устните й трепереха неконтролируемо. Елфът присви очи.

— Va vort, baenna! — излая той. — Иначе ще те пронижа заедно с твоя Dh’oine!

— Марш оттук! — С три скока Ръсти се озова пред Йола и я прикри с тялото си. — Вън от моята палатка, убиецо! Върви си там, на полето! Там ти е мястото. Сред другите убийци. Там можете да се избивате един друг, щом толкова ви се иска! Но се махайте оттук!

Елфът погледна надолу. Към треперещия от страх пълничък полуръст, чиято къдрава глава стигаше малко над кръста му.