Господарката на езерото (том 2)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-469-7
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 2)». Краткое содержание книги:
— Бийте ги!
— Поддържайте ход! Поддържайте ход! — ревеше Баркли Елс. — Дръж строя! Пейте, мамка ви! Нашата песен! Напред, Махакам!
От няколко хиляди гърла на джуджета се разнесе знаменитата махакамска бойна песен.
— Бийте ги, Свободна рота! — Като тънък кинжал в грозния рев на джуджетата се вряза високото сопрано на Джулия Абатемарко. Кондотиерите се откъсваха от строя и нападаха атакуващите карето конници. Действията им граничеха със самоубийство. Върху наемниците, лишени от защитата на алебардите, пиките и щитовете на джуджетата, се стовари цялата мощ на нилфгардската атака. Ревът, виковете на хората, цвиленето на конете накараха корнет Аубри неволно да се свие върху седлото. Някой го удари по гърба и той почувства как заедно с повлечената от тълпата кобила се придвижва към най-страшното стълпотворение, към най-страшното клане. Аубри стисна здраво дръжката на меча, която изведнъж му се стори хлъзгава и ужасно неудобна.
Само след миг се озова пред линията на щитовете и започна да сече наляво и надясно като обезумял и да реве като звяр.
— Още веднъж! — чу той дивия крясък на Сладката ветрогонка. — Още един напън! Дръжте се, момчета! Бийте ги! За дукатите, лъскави като слънце! Свободна рота!
В строя се вклини нилфгардски конник без шлем и със сребърно слънце на наметалото. Вдигна се на стремената и със страшен удар на брадвата си повали едно джудже заедно с щита му и разсече главата на друго. Аубри се завъртя върху седлото и замахна с всичка сила. От главата на нилфгардеца излетя голямо парче, покрито с коса, и той рухна на земята. В този миг корнетът също отнесе удар по главата и падна от седлото. Заради голямата блъсканица не се озова веднага на земята, известно време повися на стремената между небето и земята, приклещен между хълбоците на два коня. Но въпреки че ужасно се страхуваше, той не изпита почти никаква болка. Когато най-накрая падна на земята, подкованите копита на конете за секунда размазаха черепа му.
Шейсет и пет години по-късно старицата, която бяха помолили да разкаже за онзи ден, за Брененското поле, за карето на джуджетата, което се придвижваше към Златното езеро през труповете на приятели и врагове, се усмихна, при което нейното и без това сбръчкано и тъмно като сушена слива лице се набръчка още повече. Тя махна раздразнено — а може би само се преструваше на раздразнена — с треперещата си, костелива, ужасно изкривена от артрита ръка.
— По никакъв начин — започна тя — едната страна не успяваше да надделее над другата. Ние се намирахме в центъра. Обкръжени. Те — отвън. Просто се избивахме едни други. Кхъ-кхъ-кхъ… Те нас, ние тях…
Старицата с голямо усилие успя да потисне пристъп на кашлицата си. Онези от слушателите, които се намираха по-близо, забелязаха на бузата й сълза, която се опитваше да си пробие път между бръчките и старите белези.
— Те бяха също толкова смели, колкото и ние — избъбри бабичката, която някога наричаха Джулия Абатемарко, Сладката ветрогонка от Свободната кондотиерска рота… — Кхъ-кхъ… Бяхме еднакво смели. И ние, и те.
Старицата замълча. Но не за дълго. Слушателите не я подканваха, защото виждаха как тя се усмихва на спомените си. На своята храброст. На мяркащите се в мъглата лица на онези, които бяха загинали геройски. И лицата на онези, които геройски бяха оцелели… За да бъдат по-късно подло убити от водката, наркотиците и туберкулозата.
— Да, бяхме еднакво смели — завърши Джулия Абатемарко. — Нито една от страните нямаше сили да бъде по-смела от другата. Но ние… Ние успяхме да бъдем смели една минута повече…
— Марти, много те моля, дай ни още малко от своята чудна магия! Още съвсем мъничко! В корема на тоя нещастник е такъв гулаш, на всичко отгоре подправен с множество телени брънки от ризница! Не мога да направя нищо, докато се гърчи като риба, която кормят! Шани, дръж куката, по дяволите! Йола! Спиш ли, мамка му? Притискай! Притиска-а-ай!
Йола въздъхна дълбоко и преглътна с усилие слюнката в устата си. „Сега ще припадна — помисли си тя. — Няма да издържа, не понасям тая воня, тая ужасна смесица от миризми — на кръв, повръщано, екскременти, урина, съдържанието на червата, пот, страх, смърт. Не издържам на непрекъснатите викове и вой, на хлъзгавите окървавени ръце, които се вкопчват в мен, сякаш аз съм тяхното спасение, техният живот… Не мога да понеса безсмислието на онова, с което се занимаваме тук. Защото то е безсмислено. Една голяма, огромна, безсмислена безсмислица.