Господарката на езерото (том 2)

Пред входа на палатката се струпа навалица. Донесоха поредния ранен, съпровождан от няколко рицари. Единият, облечен в желязо от глава до пети, ги подтикваше, командваше, пришпорваше:

— По-бързо, санитари! По-живо! Носете го насам, насам! Хей, ти, фелдшере!

— Зает съм. — Ръсти дори не вдигна глава. — Оставете ранения на носилка. Ще се заемем с него, след като свърша…

— Веднага ще се заемеш с него, глупав докторе! Това е самият благороден граф Гарамон!

— Този лазарет — повиши глас Ръсти, тъй като заседналият във вътрешностите на ранения войник накрайник от стрела за арбалет отново се изплъзна от пинсетата му, — този лазарет няма много общо с демокрацията. Тук носят главно барони, графове, маркизи и всякакви други с по-високи рангове. А за ранените с по-нисък ранг едва ли се грижи някой. Но и тук все пак съществува някакво равенство! Под тук имам предвид масата пред мен!

— А? Не разбрах!

— Няма значение — Ръсти отново пъхна в раната пинсетите — дали този клетник, от чийто корем се опитвам да измъкна това желязо, е благородник или не. Той лежи на моята маса. И смея да заявя, че за мен е все едно дали е княз или шут.

— И какво?

— Вашият граф ще си изчака реда.

— Ах ти, смотан полуръст!

— Помогни ми, Шани. Вземи другите пинсети. По-внимателно с артерията. Марти, още малко магия, ако може. Тук има ужасно кръвотечение.

Рицарят скочи напред със скърцащи зъби и дрънчаща броня.

— Ще заповядам да те обесят! На въжето, нечовек такъв!

— Млъкни, Папеброк — проговори раненият граф с усилие, хапейки устни. — Млъквай. Остави ме тук и се връщай на бойното поле…

— В никакъв случай, графе!

— Това е заповед.

Зад платнището на палатката долетяха грохот и звън на желязо, конско цвилене и див вой. Ранените в лазарета виеха по най-различни начини.

— Моля, погледнете. — Ръсти вдигна пинсетата и показа измъкнатия с толкова усилия заседнал във вътрешностите на ранения войник накрайник. — Това нещо е изковано от професионалист, който за труда си получава заплата, позволяваща му да издържа многочленно семейство и същевременно да подпомага развитието на дребното производство, като така спомага за повишаването на всеобщото благосъстояние, а чрез него — и на всеобщото щастие. А начинът, чрез който този предмет се е задържал в човешките вътрешности, несъмнено е защитен с патент. Да живее прогресът!

Той небрежно захвърли окървавения накрайник в кофата и погледна към ранения, който по време на операцията беше изгубил съзнание.

— Зашийте го и го отнесете — прошепна той. — Ако извади късмет, ще живее. Давайте следващия поред. Онзи с разцепената глава.

— Той отстъпи реда си — спокойно отвърна Марти Содергрен. — Току-що.

Ръсти вдъхна дълбоко, отдалечи се от масата без излишни коментари и се наведе над ранения граф. Ръцете му бяха мръсни, дрехите му бяха пропити с кръв като облеклото на касапин. Даниел Ечевери, граф Гарамон, пребледня още повече.

— Е — изсумтя Ръсти, — ваш ред е, уважаеми графе. Слагайте го на масата. Така. Какво имаме тук? Ха, от тази колянна става не е останало нищо за спасяване. Каша! Толкова здраво ли се биете там, графе, че до такава степен да си натрошите кокалите? Е, сега малко ще ви заболи, господине. Моля ви да не се вълнувате. Ще бъде също като в битка. Бинт! Нож! Ще ампутираме, ваша светлост.