Издирваният

Патрулките с двамата полицаи, охраняващи района на бара, бяха спрели под еднакъв ъгъл на известно разстояние от червената мазда. Сякаш за да са сигурни, че са извън опасност. В случай че изоставеният автомобил беше радиоактивен или зареден с експлозиви. Гудман спря своята краун виктория на седем-осем метра от маздата.

— Предполагам, че тук не е имало очевидци, нали? — подхвърли Соренсън.

— Щеше да е голям късмет — промърмори шерифът.

— И барът ли е изоставен?

— Не, но затваря в полунощ. Прилично заведение е.

— В сравнение с какво?

— С останалите наоколо.

— Според вас по кое време се е появила червената кола?

— Най-рано в дванайсет и четвърт. Било е късно за очевидци.

— Предполагам, че никога не сте работили в бар, нали? — подхвърли Соренсън.

— Не съм — кимна Гудман. — Защо питате?

— Защото персоналът едва ли си е тръгнал в полунощ заедно с клиентите. Някоя флегматична сервитьорка със сигурност се е замотала вътре до по-късно. Познавате ли собственика?

— Разбира се.

— Обадете му се.

— Жена е — поясни Гудман. — Миси Смит. Открай време върти това заведение, всички я познават. Няма да е доволна, че я будя.

— А пък аз няма да съм доволна, ако не го направите — рече Соренсън.

Гудман измъкна джиесема си и започна да набира, а Соренсън отиде да огледа маздата. Беше с номера от Северна Каролина, а на задното стъкло имаше някакъв стикер. Купето изглеждаше ново и добре почистено. Тя се свърза с офиса си в Омаха и продиктува регистрационния номер и цифрите от стикера, после се обърна и видя, че шерифът пише с химикалка на дланта си, притиснал телефона между рамото и ухото си. Гудман прибра химикалката и изключи телефона.

— Миси Смит си е тръгнала точно в полунощ заедно с последните клиенти — подвикна той. В гласа му нямаше тържество. Тонът му не звучеше като „нали ти казах“.

— И?

— Една от сервитьорките е останала да почисти. Май го правят на ротационен принцип. Онази, която остане, получава надница до дванайсет и половина.