Издирваният

Продължаваха да пътуват в мълчание. В един момент Алън Кинг избра някакво необозначено отклонение, което се намираше непосредствено след Демойн.

— Оттук ще бъде най-добре, Дон — подхвърли той.

На всеки от трите билборда преди отклонението беше изписана различна информация. Ричър не видя имена на големи вериги. Не беше наясно с конкретните обекти, но знаеше за какво става въпрос — за бензиностанция без име, срещу която има фургон с микровълнова печка и кана престояло кафе, а на километър по-нататък — замиращ пансион, носещ гордото наименование „мотел“. След броени минути успя да зърне и рекламата на бензиностанцията — синьо-бяла във влажния нощен въздух. Намираше се на около километър и половина встрани от магистралата и разполагаше с голям паркинг, предназначен както за леки автомобили, така и за тирове.

Дон Маккуин намали отдалече и предпазливо насочи колата към изхода. Сякаш приземяваше реактивен самолет. Погледна в страничното огледало и включи мигача, въпреки че магистралата зад тях беше абсолютно пуста. Асфалтът на рампата беше груб и гумите засвистяха. Излязоха на обикновен второстепенен път. Бензиностанцията се оказа вдясно от него, край платното, което водеше в южна посока. Като площ наистина беше голяма, но оборудването ѝ беше минимално. Шест колонки и компресор за помпане на гуми, комбиниран с прахосмукачка, отделен сектор за зареждане на тежки камиони, влажен от локвички дизел. Навеси и козирки липсваха. Една малка кабинка за плащане, тоалетна в далечния край на парцела. Заведения нямаше.

Разбира се, рекламираните заведения се намираха точно срещу бензиностанцията. Всъщност имаше само едно — дълга и ниска барака с полегат покрив, върху който с големи бели и доста разкривени букви беше изписано: Храна и напитки денонощно. Отвъд бараката се мъдреше умалена версия на синия билборд, чиято стрелка дискретно сочеше към неосветения път и невидимия мотел зад него. Над асфалта се стелеха облачета нощна влага, сред която блещукаха кристалчета лед.

Маккуин измина трийсетте метра до бензиностанцията и спря пред най-близката колонка. Протегна ръка да изключи двигателя, след което остана на мястото си. В купето се възцари необичайна тишина.

— Идете да вземете по едно кафе, мистър Ричър — обади се Кинг. — През това време ние ще заредим.

— Не, бензинът е от мен — поклати глава Ричър. — Така ще бъде справедливо.

— За пръв път срещам стопаджия, който се натиска да плаща — усмихна се Кинг.

— Предпочитам да е така.

— Бих се съгласил, но бензинът не го плащаме ние, а компанията. Все пак пътуваме по работа, от която тя ще спечели. Не мога да позволя човек като вас да субсидира компанията, в която работя.

— В такъв случай нека поне налея бензина. Не бива сам да вършите цялата работа.

— Предстои ви да шофирате в продължение на петстотин километра — напомни му Кинг. — Това също е работа, при това нелека.