Издирваният

Това беше местопрестъплението — точно такова, каквото ѝ беше описано.

Тя разбираше повече от коли, отколкото от бункери. Тези пред нея бяха същите като нейната — краун виктория, но боядисани в цветовете на окръжната полиция и оборудвани с ролбари отпред и отзад и релси за светлините на покрива. Бункерът беше по-труден за описание. Представляваше паралелепипед със страни осем на шест, а височината му не надминаваше три метра. Имаше плосък покрив и нямаше прозорци. Металната врата беше доста очукана и изподраскана. Като цяло постройката изглеждаше стара и занемарена. Бетонът беше оронен от ветровете и студа, на места с вдлъбнатини, големи колкото юмрук, покрай които се виждаха назъбени кафеникави камъни — някои гладки, други натрошени и с остри ръбове.

Джулия Соренсън паркира зад колата на охраняващия мястото и слезе. Беше висока жена, типична скандинавка, по-скоро интересна, отколкото красива, с дълга пепеляворуса коса. Носеше черен панталон и черно яке, под което се виждаше синя блуза, както и равни черни обувки. На рамото ѝ висеше черна кожена чанта, която побираше почти всичките ѝ лични вещи с изключение на пистолета. Неговото място беше на левия хълбок, прибран в кобур. А портфейлът с личните документи беше в джоба на якето ѝ.

Тя го извади и се насочи към шерифа, който по бързата ѝ преценка беше поне с двайсет години по-възрастен от нея. Беше широкоплещест, но не и висок. В никакъв случай с ръст на баскетболист. За възрастта си изглеждаше доста добре. Върху униформената риза беше облякъл дебело яке. Не носеше ръкавици, въпреки че беше студена нощ. Здрависаха се и за миг останаха мълчаливи пред бетонния бункер. Сякаш се питаха откъде да започнат.

— Първи въпрос — обади се Соренсън. — Какво представлява тази сграда?

— Някога беше помпена станция — отвърна Гудман.

— А сега е изоставена, така ли?

— Да — кимна Гудман. — Нивото на подпочвените води падна и трябваше да се копае по-надълбоко. Но на километър и половина от тук има нова помпена станция.

— Мъртвецът още ли е вътре?

Гудман кимна.

— Чакахме ви — кратко обясни той.

— Кой е влизал?

— Само аз и докторът.

— Има много кръв — каза тя.

— Да.

— Газихте ли в нея?

— Наложи се. Трябваше да се уверим, че човекът е мъртъв.

— Местили ли сте го?

— Не, само пипнахме китката и сънната му артерия.

Соренсън приклекна и отвори чантата си. Измъкна найлонови санитарни терлици, които нахлузи върху обувките си, и надяна латексови ръкавици. Накрая извади един фотоапарат, стъпи в лепкавата локва и отвори вратата на бункера. Едната панта изскърца, а другата издрънча. Обединени, тези звуци прозвучаха зловещо.