Ковачница на мрак

Тези земи очертаваха северозападната граница на Куралд Галайн. Свързваше ги зле поддържан разровен път и един азатанайски мост, тъй като повечето трафик минаваше по Дорсан Рил, където превозът се улесняваше от дълга поредица буксирни въжета и рудани. Макар че и тези задвижвани от волове механизми стояха бездейни по време на пролетното наводнение, когато дори от хиляда разтега ревът на реката можеше да се чуе от всяка стая на Великия дом.

Хълмовете непосредствено на запад и север от крепостта бяха предимно гранит, от високо ценената ситнозърнеста разновидност, и това бе единственият източник на богатство за Дома на Драконите. Най-големият триумф на лорда обаче — и може би най-големият повод за завист и притеснение преди да придобие титлата Консорт на Майка Тъма — бяха загадъчните му връзки с азатанаите. Колкото и дръзка и впечатляваща да беше архитектурата на Галайн, увенчана с бляскавата Цитадела, строителите от Азатанаи нямаха равни на себе си и новият Велик мост в Карканас беше достатъчно доказателство за това, мост, подарен на града от самия лорд Драконъс.

Мислещите в двора, или поне тези, които можеха да разсъждават проницателно, не пропуснаха да забележат символичния жест, който представляваше вдигането на моста. Но дори това се оказа достатъчен повод за горчивина, негодувание и тихо очерняне. Гледането на размяна на дарове винаги горчи, когато свидетелят не е нито даващ, нито получаващ. Чрез тази мярка се определя положение, но никое определение не се задържа за дълго, а благодарността е рехава като дъжд по камъните от самотен облак в слънчев ден.

И да бяха изсечени думи на масивните каменни блокове на Великия мост, те бяха добре скрити. Може би, ако човек завържеше лодка под дъгата му за някой от големите каменни пръстени, толкова изкусно взидани там, и светнеше с фенер нагоре, щеше да открие ред след ред азатанайско писмо. Но най-вероятно това беше просто измислица и нищо повече. Живеещите и работещите по реката в Карканас не се месеха със знатните, нито с ваятелите, художниците и поетите на времето, и каквото виждаха, си беше тяхна работа.

Дали мечтаеха за мир, тези мръсни мъже и жени със странните им го̀вори, докато се плъзгаха в съдовете си над бездънните черни води? И когато отиваха извън града, там, където бреговете бяха подронени и наносите покрай речното корито бяха черни, когато отиваха да отдадат почит на онази целувка на вода и земя, бояха ли се от бъдещето?

И можехме ли ние — о, богове, можехме ли — да си представим кръвта, която щяха да пожертват в наше име?

Ще има мир.