Изчезналите

Ръката ми! Проклетата кучка иска да ми я откъсне!

Намесва се втори полицай, стиснал флакон сълзотворен газ. Жената го забелязва, отпуска захапка и започва да се бъхти сред контейнерите и амбалажа, докато се завира с писъци все по-навътре под верандата.

Дарби дръпва униформения настрани и захлопва вратичката.

Мъжът се обажда:

— Какво правите, по дяволите?

— Ще дадем възможност на тази жена да си поеме малко въздух и да се успокои — отвръща с насълзени очи Дарби.

Първият полицай притиска виснала от ръката му плът.

— Вървете да му помогнете.

— При цялото ми уважение, сладурано, твоята работа е да…

— Разкарай от алеята всяка жива душа, а докато го правиш, внимавай линейката да не налети тук с пусната сирена. — Дарби се обръща към заобиколилата я тълпа мъже: — А сега се отдръпнете. Искам всички да се отдръпнете.

Никой не помръдва.

— Правете каквото ви се казва — чува се гласът на Банвил. Сам той излиза от тълпата със сплескана от дъжда черна коса.

Полицаите освобождават алеята за паркиране. Банвил застава до нея. Дарби му казва какво е видяла.

— Сигурно се е надрусала с боклуци — казва Банвил. — По-надолу по улицата има изоставена къща, в която непрекъснато се събират такива.

— Ще се опитам да я примамя навън.

Банвил се е вторачил във вратата, а от грапавото му лице се стичат струйки. Висналите бузи му придават виновен вид и го правят да прилича на популярния персонаж от комиксите, Умърлушения пес.

— Добре — съгласява се той. — Но при никакви обстоятелства не искам да се завираш под верандата.

Дарби свива чадъра. Бавно и предпазливо отваря вратичката. Няма писъци. Отпуска се на колене в студена локва. Светлината от фенерчето й осигурява възможност да огледа обстановката.

По време на курса по история е виждала поредица зърнести черно-бели снимки на затворници от Хитлеровите концентрационни лагери. Жената под верандата е очевидно изтощена от системен глад. По-голямата част от косата й липсва. Останалата виси на конци. Лицето е неописуемо изпито, бузите — хлътнали, восъчната кожа белее като хартия. Единственият цвят в това лице се дължи на окървавената уста.

— Няма да ви причиня нищо лошо — обажда се Дарби. — Искам само да си поговорим.

Жената гледа не точно нея, а някак през нея. Празен поглед, казва си Дарби.

И ето че сега пустотата изчезва като по магически знак. Очите на жената най-напред се присвиват, сякаш разпознали някого, а сетне се разширяват от изненада, примесена с облекчение. Така ли е наистина?

— Тери? Ти ли си, Тери?

Възползвай се. Каквото и да означа това, използвай го.

— Аз съм. — Устата на Дарби е пресъхнала. — Дошла съм, за да…

— Говори по-тихо — той дебне. — Жената посочва с брадичка към верандата над тях.