Изчезналите
- Автор: Муни Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Изчезналите». Краткое содержание книги:
— Дрехи ли? Мои дрехи?
— Не, те… те бяха на други хора. На други жени. Пристигаха с колети, придружени от снимки. Като тази тук. — Шийла стиска парчето хартия в дланта си. — Не знаех какво да правя.
— Мамо, тези дрехи… къде са?
— Все си мислех, че може би… може би е възможно да направя нещо полезно с тях. Да ги изпратя анонимно в полицията… знам ли… Нямам представа защо точно, но ги държах дълго време.
— Каза ли на някого? Например на адвокат?
Шийла поклаща глава. Страните й са мокри от сълзи.
— Все си мислех какво би станало, ако си призная. Ако разкажа в полицията какво съм сторила. За това, как държа дрехи на тези изчезнали жени и си мълча. Ако го направех, всеки щеше да реши, че ти си ми помагала в укриване на веществени доказателства. Какво значение има, че не е истина? Хората ще си кажат, че и ти си замесена — спомни си какво стана, когато работеше по онзи случай за изнасилване. Партньорът ти подхвърли улики, но всички бяха убедени, че и ти си вътре. Ако бях признала, щеше да се простиш с кариерата си.
Дарби трудно събира сили да заговори.
— Какво направи с дрехите?
— Те бяха в кашоните, които даде на църквата.
— А снимките?
— Изхвърлих ги.
Дарби заравя лице в дланите си. В съзнанието й се точи дългата редица фотографии на изчезнали жени от служебни досиета, които видя върху таблата в управлението. Ако нейната майка бе признала навремето, те всички щяха да са живи. Тази мисъл прилича на някакво огромно семе, което пуска корени и те се впиват все по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието й.
— Не знаех какво да правя — повтаря Шийла. — Не можех да променя вече стореното. Стотици пъти си казвах да отида в полицията, но единственото, за което можех да мисля, бе ти. Какво ще стане с тебе, ако мене ме няма? Ти бе най-важното нещо в моя свят.
— Къде е онова място, дето си намерила Мел?
— Не знам.
— Помисли.
— Мисля вече цял ден. Откакто показаха лицето на оня мъж по телевизията. Но не мога да си спомня. Минаха повече от двайсет години.
— А помниш ли къде паркира колата оная заран? На какво разстояние се отдалечи от нея?
— Не.
— Ами указанията, които Бойл ти е дал, не ги ли пазиш?
— И тях изхвърлих. — Шийла ридае. Думите излизат от гърлото й като изтръгнати насила. — Не ме намразвай. Не мога да умра с мисълта, че ме мразиш.
Дарби си мисли за Мел, легнала някъде в гората, заровена самичка, където никоя жива душа не ще я открие.
— Можеш ли да ми простиш? — обажда се Шийла. — Можеш ли да го направиш?
Дарби не отговаря. Мисли си за Мел. Мел, изправена пред училищното шкафче, моли Дарби да прости на Стейси. Как й се иска да бе казала да. Да бе простила. Може би тогава Мел и Стейси щяха да си останат у дома онази вечер. А сега щяха да са живи. Може би всички онези жени щяха също да бъдат живи.
— Мамо… о, господи…
Дарби сграбчва ръцете на майка си. Те са същите, които убиват Грейди, които са я милвали цял живот и които са заровили отново незнайния гроб на Мелани. Дарби усеща силата на тези ръце. Още е тук, но няма да е за дълго. Съвсем скоро нейната майка ще си отиде, а Дарби ще я погребе. А един ден и сама тя ще поеме по вечния път, но ще я погребат самичка, забравена. И тогава, ако наистина има такова нещо като небеса, тя ще намери Мел, за да й каже колко много й е мъчно. Може би тя ще й прости. Може и Стейси да го стори. Дарби желае това повече от всичко на света.