Дъщеря на Империята

Мара затвори очи. Обзе я неистово желание да се разкрещи. Стресът, траурът, нападението й сега прибързаната екзекуция на Папевайо — заради нейната безотговорност, — всичко това заплашваше да я помете. Тя отвърна твърдо, като внимаваше да не избухне в сълзи.

— Не… Не съм решила. — Погледна безизразните им лица и добави: — Ще почакате, докато реша. Папе, вземи си меча.

Нареждането й противоречеше на традициите, но Папевайо мълчаливо се подчини. Мара се обърна към градинаря, който я гледаше втрещено.

— Изнесете трупа на убиеца. — Изпита внезапно желание да удари нещо и продължи: — Съблечете го гол и го обесете до пътя, като предупреждение за всякакви шпиони. След това почистете натамито и изпразнете езерцето, защото са осквернени. Когато приключите, повикайте жрец на Чочокан да освети наново градината.

Всички я гледаха неспокойно, но Мара им обърна гръб. Накоя се размърда първа и придружи младата господарка в сенчестата къща, като цъкаше с език. Папевайо и Кейоке останаха тревожно замислени, а градинарят побърза да се подчини на заповедите.

Двамата слуги се спогледаха и започнаха да навиват въжетата. Явно злощастието на Акома не свършваше с бащата и сина. Управлението на Мара можеше да се окаже кратко, защото враговете й нямаше да бездействат, докато тя изучи сложните интриги на Играта на Съвета. Но пък тези неща бяха в ръцете на боговете и смирените винаги се носеха по течението, докато могъщите се издигаха и падаха. Съдбата не беше жестока или несправедлива. Просто си беше съдба.

Щом Господарката на Акома влезе в покоите си, Накоя пое командването. Слугите веднага подготвиха ароматна баня, докато Мара си почиваше на възглавниците и несъзнателно опипваше бродираните птици шатра, символ на дома й. Тези, които не я познаваха, можеше да решат, че е изпаднала в унес в резултат на травмата и тъгата, но Накоя забеляза съсредоточените тъмни очи на момичето и не се заблуди. Напрегнати, ядосани и решителни. Мара мислеше за политическите аспекти на опита за убийство. Изтърпя грижите на слугите без обичайното мрънкане, мълча и докато я къпеха и превързваха раните й. Натъртената и порязана ръка беше наложена с компрес от билки. Накоя се въртеше наоколо, докато две възрастни жени масажираха Мара, както бяха правили и с лорд Сезу. Пръстите им бяха изненадващо силни и схванатите мускули постепенно започнаха да се отпускат. След като си облече чисти дрехи, Мара все още се чувстваше уморена, но поне бяха успокоили нервното й изтощение.

Накоя й поднесе пареща порцеланова купа чоча. Мара се настани пред малката каменна масичка, отпи от горчивата напитка и се намръщи, понеже течността дразнеше разраненото й гърло. В градината беше твърде стресната, за да изпита нещо друго, освен паника и страх. Сега беше твърде изцедена, за да реагира по какъвто и да било начин.

Следобедната светлина проникваше през хартиените стени точно както през детството й. В далечината се чуваха подвикванията на пастирите на нийдра, а някъде наблизо Джикан гълчеше непохватен слуга. Мара затвори очи и почти си представи нежното скърцане на перото, докато баща й пишеше инструкции до далечните си служители. Но коварството на Минванаби беше сложило край на тези спомени. Мара се обърна неохотно към продължаващата да се навърта наоколо Накоя.