Последният валс на Матилда

Той се опита да фокусира с размътения си поглед празното легло до себе си. Там също имаше нещо необичайно, но главата го болеше и не можеше да разсъждава трезво, преди да пийне нещо. В устата му горчеше, облиза устни и потръпна от болка, когато докосна дълбока рана, за която нямаше никакъв спомен.

— Сигурно съм паднал — изломоти, като изучаваше раната с език. — Мери! Къде си по дяволите? — започна да крещи той.

В главата му кънтеше, като от удари на барабан, той изстена и зарови лице във възглавницата. Проклетата жена никога не беше тук, когато имаше нужда от нея.

Продължи да лежи, мислите му се рееха безцелно в замъглената от болката глава.

— Мери — изохка, — ела тук, жено.

Но в отговор не долови бързите стъпки, не се чуваше нито дрънчене на съдове, нито някакъв шум от двора. Беше прекалено тихо.

Марвин се изтърколи от леглото и внимателно се изправи на крака. Кракът му пулсираше, а увреденият мускул се сви конвулсивно, когато отпусна цялата си тежест върху него. Къде, по дяволите, бяха всички? Как смееха да го оставят сам?

Закуцука към вратата и я отвори с трясък. Тя се удари в стената и този звук навя мимолетен спомен, но той бързо го прогони и отиде в пустата кухня. Имаше нужда от едно питие.

След като допи уискито и болката в главата му се притъпи, Марвин се огледа наоколо. Нямаше топла овесена каша на печката, от тенджерата не излизаше пара, нямаше я и Мери. Отвори уста да я извика, но си спомни. Мери лежеше в земята. От погребението бяха изминали повече от две седмици.

Краката му внезапно омекнаха и той се строполи на стола. Изведнъж му стана много студено, уискито не можеше да го сгрее — спомените се върнаха с пълна сила.

— Какво направих? — прошепна в ужасяващата тишина.

Столът се прекатури, докато си проправяше път покрай масата. Трябваше да намери Матилда, да й обясни — да я накара да разбере, че само уискито е виновно за ужасната му постъпка.

Стаята беше празна. Разбитата врата висеше на едната си панта, единствено кръвта по чаршафа свидетелстваше за стореното. По лицето му потекоха сълзи.

— Не исках да стане така, момичето ми. Помислих те за Мери — хлипаше той.

Заслуша се в тишината, после преглътна сълзите си и влезе в стаята. Вероятно се криеше, но трябваше да я намери и да я беди, че е станала ужасна грешка.

— Къде си, Моли? — повика я с нежен глас. — Ела при татко!

Нарочно използва обръщението, с което Мери я наричаше, когато беше малка — надяваше се, че така ще я убеди да се покаже.

Отговор не последва, нито шум, който да издаде скривалището й. Той повдигна изцапания чаршаф и погледна под леглото. Отвори тежката врата на гардероба и започна да рови из тъмните празни рафтове. Избърса носа си с ръкава и се замисли. Сигурно е отишла в плевнята или в някоя от другите външни постройки.