Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Мисълта, че Матилда има голяма преднина, всяваше страх и притеснение у Марвин. Той заби шпори в корема на коня и животното ускори ход, пъргавите му крака препускаха безмилостно по твърдата земя. Слънцето беше се издигнало високо и той знаеше, че конят скоро ще се изтощи напълно. Яздеше вече часове наред, а от нея все още нямаше и следа, не се виждаше дори облаче прах от Лейди. Той отпусна поводите на коня и слезе от седлото.
Едно свястно питие би му дошло много добре, но и водата, която носеше щеше да свърши работа. Като надигна жадно меха, той накваси езика си, преди да преглътне. После напълни шапката си и даде на коня да пие. Страните на животното още потръпваха след дългата езда, капчици пот покриваха шията му. Когато и двамата утолиха жаждата си, Марвин нахлупи отново мократа студена шапка и поведе коня напред. Щеше да повърви отстрани в сянката му и когато стигнеха до извора в полите на Тжаринга, можеха да се разхладят и да се напият с вода до насита.
Рояци мухи бръмчаха наоколо, слънцето напипаше грубата повърхност на земята и острите камъни по пътя. В потрепващия въздух над тревистата местност кръжеше ястреб — ленив хищник, тръгнал на лов за плячка. Мрачни мисли терзаеха Марвин. Той не притежаваше неговите очи, които с лекота виждаха жертвата отдалече, а трябваше да измине целия този изморителен път под палещите лъчи на слънцето, за да настигне плячката си, чиито дири дори не можеше да открие. Крепеше го само мисълта как ще я накаже, когато я намери. И страхът, че ще се разбере за деянието му.
Спомените го върнаха в Галиполи — в онази нощ, когато изпълзя от вонящата дупка в земята, която бе погребала толкова много негови другари. Тогава той бе успял да предотврати разобличаването на простъпката си, благодарение на бързите си реакции и на хитростта си.
От месеци се намираше в разгара на бойните действия, а взривовете и експлозиите от турските снаряди ехтяха в главата му дълго след края на обсадата. Той се стряскаше и преживяваше отново всеки гръм и гледка, чийто свидетел бе станал. Непрестанно усещаше миризмата на кръв и барут, а ужасът не го напускаше. Обливаше го студена пот, трепереше от страх в лепкавата кал. Усещането, че е притиснат и няма къде да избяга, го докарваше до лудост.
Марвин си припомни как се измъкна под прикритието на тъмнината, как оцелелите около него простенваха в съня си, притиснали плътно до телата си пушките — единствената им защита. Той тичаше през окопите, като увеличаваше все повече разстоянието между себе си и сигурната смърт. Като преследвано животно, той търсеше някой кладенец, най-сигурното скривалище, където нямаше да го открият и смъртта нямаше да е вече негова спътница.
Когато заобиколи стражевите постове, които се гушеха в една защитена падина на стотина метра от плажа, най-накрая откри това, което търсеше. Пропълзя покрай един мъртвец, когото санитарите бяха пропуснали, свит в една тясна усойна ниша, с ръце върху главата и с притиснати до брадичката колене.
Отекваха случайни изстрели, които го караха да простенва и да се свива от страх. Искаше всичко това да свърши — да го оставят на мира. Вече не издържаше.
Марвин не чу скърцането на ботушите по пода на укритието, нито пък видя приближаването на войника.
— Ставай, подъл страхливецо!
Марвин погледна нагоре. Щикът бе насочен на милиметри от лицето му.
— Остави ме — умоляваше той, — не мога да се върна там.
— Мръсен, жълт динго! Трябва да те разстрелям на място и да те оставя да гниеш тук. — Щикът пробождаше пространството, което ги разделяше. — Стани!
Пред погледа на Марвин всичко заплува в червена мъгла. Ужасът от окопите мина на втори план пред лицето на тази нова опасност. Военният съд щеше да е скоростен, а разстрелът — неизбежен. Той бе притиснат в ъгъла. Единственото, което можеше да направи, бе да нападне — и преди да осъзнае какво прави, стреля не срещу врага, а срещу сънародник и брат по оръжие.
Гърмежът отекна оглушително в укритието. Тъп удар в коляното му го събори. Полежа замаян на пода, без да осъзнава какво се е случило. Когато изплува от червената мъгла и дойде на себе си, той се огледа наоколо.
Другият мъж лежеше на земята, а пушката — отстрани до тялото му. Не помръдваше, не проявяваше признаци на живот и когато Марвин пропълзя до него, разбра причината. Човекът нямаше лице. Куршумът на Марвин го бе обезобразил.
Той огледа собствената си рана. Паниката от извършеното, замени плача и болката и Марвин трескаво мислеше какво да направи. Куршумът на другия войник бе раздробил коляното и бе преминал през бедрото му, преди да пробие дупка в хълбока му. Скоро нямаше да може да мисли от болка, а кръвта шуртеше прекалено силно, за да си позволи да остане тук още дълго.