Господарят Джим (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава пета

— О, да! Бях на съдебното следствие — говореше той. — И до ден-днешен не преставам да се учудвам защо отидох. Готов съм да повярвам, че всеки от нас има ангел-пазител, но в такъв случай (и вие трябва да се съгласите с мен) към всеки от нас е придаден по един дявол. Искам да признаете това, тъй като не желая да бъда изключение, а знам, че го има в мен — за дявола говоря. Разбира се, не съм го виждал, ала разполагам с косвени улики. Той си стои при мен, но тъй като по природа е зъл, все ме замесва в подобни истории. Какви истории, ще попитате вие. Ами например следствието, историята с жълтото куче… Вие смятате за невероятно едно краставо туземно куче да бъде допуснато да се завира в краката на хората на верандата на сградата, в която се намира съдът? Ето по какви пътища — лъкатушни, неочаквани, наистина дяволски — той ме принуждава да се натъквам на хора с уязвими и неуязвими места, със скрити гнезда на проказа. Заклевам се в бога — като ме видят, езиците им се развързват и започват да ми правят признания; сякаш самият аз няма какво да признавам, сякаш аз самият — бог да ми е на помощ! — не бих намерил достатъчно признания, заради които да мога да се измъчвам до края на своите дни. Бих искал да зная с какво съм заслужил такава благосклонност. Казвам за ваше сведение, че имам не по-малко грижи от всеки друг човек, а сломените ми са толкова, колкото на всеки обикновен поклонник в тази долина. Както виждате, не съм особено подходящ за изслушване на признания. Тогава в какво се състои работата? Не мога да кажа… може би това е необходимо само за да се прекара времето следобед. Драги мой Чарли, вашият обед беше твърде хубав и в резултат на това спокойният робер се струва на тези господа уморително и шумно занимание. Те се изтегнаха във вашите удобни кресла и си мислят: „По дяволите всяко усилие! Нека Марлоу разказва.“