Предсказанията на Нострадамус
- Автор: Ридинг Марио
- Серия: Предсказанията на Нострадамус 01 #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп, 2011
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Предсказанията на Нострадамус». Краткое содержание книги:
- Защо извърши това? Защо
оскверни брат ми? Какво ти беше
сторил?
Сабир пое голяма глътка въздух
през подутите си устни.
- Крис. Крис. Той ми каза да
питам за Крис.
Жената отстъпи назад. Мъжът,
който държеше тестисите на Сабир,
ги пусна и се наведе над него, главата
му беше наклонена на една страна
като на ловджийско куче.
- Какво каза?
- Брат ти разби една чаша.
Притисна ръката си в нея. После
моята ръка. След това преплете
ръцете ни и сложи отпечатъкът от
моята на челото си. После ми каза да
отида в Самоа и да питам за Крис. Не
съм аз човекът, който го е убил. Но
сега разбирам, че е бил следен. Моля
ви, повярвайте ми. Иначе защо да
идвам тук?
- А полицията? Издирват те.
Видяхме
по
телевизията.
Разпознахме лицето ти.
- Кръвта ми беше по ръката
му.
Мъжът го захвърли настрани. За
миг Сабир изпита увереност, че ще
прережат
гърлото
му.
После
почувства, че свалят превръзката на
ръката му - проверяваха раните. Чу
ги да говорят на език, който не
разбираше.
- Изправи
се.
Сложи
си
панталона.
Срязаха въжетата зад гърба му.
Един от мъжете го сръчка.
- Кажи ми. Кой е Крис?
Сабир вдигна рамене.
- Един
от
вашите
хора,
предполагам.
Някои от по-възрастните мъже се
изсмяха.
Мъжът с ножа му намигна,
несъзнателно имитирайки жеста,
който беше спасил тестисите на
Сабир само преди две минути.
- Не се притеснявай. Скоро ще
се запознаете. Със или без топките
ти. Изборът е твой.
Глава 16
„.Най-малкото
ме
хранят“,
помисли си Сабир. По-трудно е да
убиеш човек, с когото си споделял
храната си. Вероятно.
Той загреба последните остатъци
от задушеното, после посегна със
завързаните си ръце към кафето си.
- Месото. Беше вкусно.
Старата жена кимна и избърса
длани в широките си поли, но Сабир
забеляза, че тя не яде.
- Чисто. Да. Много чисто.
- Чисто?
- Бодлите. Таралежите са най-
чистите зверове. Те не са махриме.
Не както... - изплю се тя през рамо -
кучетата.
- О! Вие ядете кучета? - Сабир
вече срещаше трудности при мисълта
за таралежи. Усещаше как започва да
му се повдига.
- Не. Не. - Жената избухна в
гръмогласен смях. - Кучета. Ха-ха! -
И даде знак на една от приятелките
си тя. - Ха. Гаджото мисли, че ядем
кучета.
Един мъж се появи на поляната,
тичайки. Група деца незабавно го
наобиколиха. Поговори с някои от
тях и те се втурнаха да предупредят
катуна.
Сабир внимателно наблюдаваше,
докато кутии и други предмети бързо
бяха скрити под или в караваните.
Двама мъже прекъснаха заниманието
си и дойдоха при него.
- Какво има? Какво става?
Хванаха го от двете страни и го
пренесоха, влачейки краката му, до
един дървен сандък.
- Господи! Нали няма да ме
сложите вътре? Имам клаустрофобия.
Сериозно.
Заклевам
се.
Не
се
справям добре в тесни пространства.
Моля ви. Сложете ме в някоя от
караваните.
Мъжете го навряха в сандъка.
Един от тях извади лекьосана носна
кърпа и я напъха в устата на Сабир.
После
наведоха
главата
му
и
затвориха капака.
Глава 17
Капитан
Калк
огледа
разпръснатата група пред себе си.
Щеше да си има проблеми с тази
банда.
Просто
си
го
знаеше.
Чувстваше го с костите си. Циганите
винаги
премълчаваха
част
от
истината,
когато
говореха
с
полицията - дори когато един от
техните
хора
бе
жертва
на
престъпление, какъвто беше случаят.
Те продължаваха да искат да поемат
закона в собствените си ръце.
Той кимна към Макрон, който
показа снимката на Сабир.
- Някой от вас да е виждал
този мъж?
Нищо. Нямаше дори кимване.
- Някой от вас знае ли кой е
този мъж?
- Убиец.
Калк затвори очи. Е, поне някой
все пак му беше проговорил.
- Не е задължително - отвърна
той. - Колкото повече разкриваме,
толкова повече изглежда, че може да
има
друг
участник
в
това
престъпление. Участник, когото все
още
не
сме
успели
да
идентифицираме.