Да опитомиш планинец
- Автор: Макгрегър Кинли
- Серия: Братството на меча #4
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Тиара Букс
- ISBN: 978-954-2969-43-3
- Жанр: Другие романтические романы
Электронная книга - «Да опитомиш планинец». Краткое содержание книги:
С наближаването на нощта, Юън се огледа за място, където да пренощуват. Някъде, където можеше да се отдалечи достатъчно от нея, преди да се поддаде на желанието да я удуши. Намери малко сечище близо до поток, който щеше да им осигури прясна вода.
– Тук ли ще спрем – попита тя, като поведе коня си в сечището, – да спим до съмване?
– Да – отвърна той дрезгаво. – Освен ако не желаеш да яздим през нощта.
Юън бе готов да го направи. Бе готов на всичко, за да я отдалечи от себе си колкото се може по-скоро, за да може да се върне в дома си и към спокойствието си.
Тя прехапа долната си устна, като се огледа наоколо с намръщено изражение.
– Няма ли място, където може да намерим легло?
– Да виждаш легло?
Тя се намръщи насреща му.
– Няма ли село наблизо?
– Да, на няколко часа от тук, но с темпото, с което пътувате, е по-скоро на ден и половина.
Нора се скова.
– Темпото, с което аз пътувам? Какво искаи да кажеи с това?
Юън въздъхна изморено. Нима жената беше сляпа за отговора на този въпрос? Или просто се опитваше да го вбеси още повече.
– Колко пъти трябваше да спираме, за да се погрижите за вашите нужди, милейди? Още повече, колко пъти трябваше да се връщам до вас, защото се бяхте замечтала, вместо да яздите в крак с мен? Кълна се…
– Не кълнете пред мен. Грубо е.
Юън затвори устата си и се въздържа да каже това, което мисли. Ако смяташе, че това е грубо, той със сигурност можеше да я образова по въпроса кое наистина беше обидно. Слезе от коня и го поведе към потока, за да го напои. Поглеждайки назад, видя ужасения ѝ поглед, докато тя размишляваше върху мисълта да прекара една нощ върху студената земя. След този образ се появи друг – този на нежната му майка и снахите му. Всяка една от тях бе дама, която заслужаваше само най-доброто. Колкото и дразнеща да бе Нора, тя бе нечия дъщеря и не бе свикнала с такива трудности. Нямаше съмнение, че не бе спала на нещо по-различно от пухени завивки и възглавници. Изтощен и уморен той отново яхна коня си и се насочи към нея.
– Добре – каза той. – Ако се върнем малко назад по пътя, от който дойдохме, Леналор не е толкова далеч.
– Леналор?
– Това е малко село, където можем да хапнем топла вечеря, а вие може да спите комфортно.
Облекчение озари нежните ѝ кехлибарени очи.
– Колко време ще ни отнеме да стигнем?
– Час, или може би малко повече.
– Голямо ли е селото? Никога преди не бях чувала за Леналор. Какво ще открием там?
Юън прокара ръка през косата си, когато тя започна отново да го обсипва с въпроси. Бе любопитна и шумна дама.
– Отново не ми отговаряш, нали? – попита го след няколко минути.
– Задавате прекалено много въпроси. Едва мога да си поема въздух, за да отговоря на един, докато вие задавате още три.
– Тогава ще ги задавам по-бавно.
– Предпочитам да не го правите.
– Защо?
– Защото тогава ще се чувствам задължен да отговоря.
За негова изненада тя се разсмя. Беше мелодичен звук, а не силен или глупав. По-скоро бе дълбок и приятен.
– Мили Юън, омагьосан си от простия език на една девойка. Баща ми често казва, че ако можеше да обуздае неспирната сила на езика ми и да я даде на воините си, никога не би се притеснявал, че някоя войска ще успее да ги победи в битка. Смята, че час от моето бъбрене може да поддържа войска в битка за поне три или четири дни.
Юън я погледна през рамо.
– Това са груби думи.
– Не, изобщо не са. Баща ми ме обича и аз знам това. Понякога говоря много. Това е недостатък, който притежавам откакто се помня. Майка ми твърди, че е така, защото нямам други роднини, и понеже е искала да има голямо семейство, милостивия бог я е дарил с мен. Може да съм единствено дете, но вдигам шум за поне дузина.
При тези думи Юън изсумтя.
– Това смях ли беше?
– Не, това бе звук на съгласие.
– Ммм – отвърна тя, като се взря в него, – знаеш ли, смятам, че затова сш тих.
– Какво имаш предвид?
– Имаш толкова много братя и си представям колко ти е било трудно да бъдеш чут.
– Повярвай ми, мога да бъда чут, ако искам.
Тя се изравни с него.
– Не знам – отвърна колебливо. – Гласът ти е толкова плътен, че се съмнявам да може да се чуе като вик.
Нора снижи гласа си до дълбок тон, който изпрати странни тръпки по гърба му.
– Виждаш ли как, като говоря така, гласът ми е прекалено дълбок? – тя извиси гласа си до нормалното. – Не, истински рев не би бил възможен с това. Жалко, че си така прокълнат.
– Жалко наистина – отвърна той под носа си, чудейки се защо се чувстваше невероятно развеселен.
Сега, като се замислеше, имаше нещо освежаващо в нея. Тя действаше прибързано и му се противопоставяше по начин, по който никой от братята му никога не бе правил.