Медичите. Кръстниците на Ренесанса [bg]

Лъв X се завръща в Рим и през следващите няколко години утвърждава папство, което до голяма степен е отражение на неговата забележителна, но и нелишена от недостатъци личност. Градът, поел от Флоренция ролята на център на Италианския ренесанс, навлиза в златния си век, такъв какъвто не е имало от времето на Древния Рим. Онова, което във Флоренция отстъпва мястото си на внушителна, но някак си крещяща показност, в Рим се превръща в артистична същност.

По идея на Юлий II в Рим започва огромно възстановително строителство — прокарва толкова много широки улици през порутените средновековни жилища, че става известен като „Ruinate“ („Разрушителя“). Перлата в короната на този нов Рим е „Свети Петър“, чийто първи камък е поставен от Юлий II през 1506 година. Същевременно за архитект е назначен родения в Урбино Донато Браманте, който проектира подобаващо внушителна базилика, която да подслони гроба на свети Петър. Базиликата е създадена с цел да бъде мястото за богослужение на папата, главният храм на християнството, последната цел на всички онези, тръгнали на поклонение към Вечния град и само най-изтъкнатите хора на изкуството получават поръчки да украсят вътрешността ѝ. Базиликата е и най-големият храм в християнския свят, ренесансов шедьовър, съзнателно създаден да надмине и измести големите средновековни готически катедрали на Северна Европа.

Юлий II има печалната слава на нетърпелив човек и Браманте е принуден да върши нещата по най-бързия начин, но така освобождава архитектурата от някои от ограниченията на миналото. Използването на хоросанова замазка например заменя усърдно дялания камък. След като постига тази свобода, Браманте поставя основите на архитектурен стил, известен в наши дни като Римски късен ренесанс — ако в първите години на Ренесанса архитектурата внимателно следва примерите на древните класически сгради с техните ограничения в линията и формата, то сега тя развива усещане за увереност и вещина на изпълнението, които са изцяло нейни.

Браманте умира през 1514 година и Лъв X назначава художника Рафаело Санцио, по-известен като Рафаело, на негово място. Рафаело е още една рожба на Урбино на Федериго да Монтефелтро и се превръща във водещия художник на Римския късен ренесанс. Получава поръчки от папата да рисува работи за Сикстинската капела и променя изкуството на портретуването. Портретът му на Лъв X осъществява трудната задача да пресъздаде дълбоката и значителна прилика с нейния несимпатичен обект, като същевременно успява да тушира неговите абсурдни физически черти, но въпреки това намеква за съществуването им.

Рафаело е силно повлиян от Микеланджело, но по-лъчезарният му характер смекчава изтерзаната сила на Микеланджеловия стил, като придава на своите фигури спокойствие и чистота на рисунъка, които са безпогрешно негови. Изкуството на Рафаело стига отвъд Платоновите олицетворения на Ботичели и постига ново ниво на хуманистично самоосъществяване. В своя шедьовър „Атинската школа“ древногръцките философи са изобразени сред величието на арките на една определено римска Атина и са заети със своите занимания. Но внушителната архитектура изобщо не смазва фигурите им, те изглеждат напълно на място, а физическата им сила и духовното им присъствие отговарят на заобикалящата ги среда. Рафаело успява да накара философите да придобият напълно човешки образ, но в същото време ги дарява с достойнство, отговарящо на дълбочината на мислите им.