Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— Иванинджа — каза му той нежно. — Здравата загазихме с тебе. Разбираш ли поне какво става?
— Нищо не разбирам — каза Иван. Бавно, стараейки се да вървят в крачка, тръгнаха към изхода. — Но усещам, че това е едно шибано място. Видяхте ли Динара Алексеевна? Там в тълпата? Забелязахте ли я?
Той не отговори. Стана му гадно само като си спомни… Как плачеха те! Как се обичаха и се страхуваха да не се изгубят! Но се губеха. През цялото време се губеха. Те всичките бяха за еднократна употреба…
— Нищо — каза Иван, след като не дочака отговор. — Ще избягаме, гарантирам ви. А после ще се оправите с тях…
Оптимизъм, помисли си той, като старателно пристъпваше. Главното и единствено оръжие на победените.
— Правят салам от човешко — каза той на глас. — Няма да ни пуснат. Смятай, че сме мъртви. Знаеш ли как загинахме? Ние с тебе и Майкъл, разбира се, и Костя… попаднахме на засада, организирана от Гешка Вакулин и загинахме геройски…
— Глупости! — възрази Иван. — Та вие ще им пръснете главите. На всички. В краен случай.
— Нима вярваш в това? Забрави. Празни приказки са. Просто ми върви. Но късметът рано или късно свършва…
Бяха вече пред изхода. Иван го пусна, направи предупредителен жест и излезе навън.
Останал сам той мислеше да се опре на стената, но откри, че краката го държат стабилно — можеше да стои, да крачи и, ако много се наложи, да тича. Полека.
Отляво на вратата имаше обърнат стол, а малко по-нататък изпод кревата стърчаха нозе в десантни боти. Друго нищо не се виждаше. Убеди ме, помисли си той с жестоко злорадство, което го порази. Добре. Нашето дело е право. Няма да ви позволя, гадове, да развъждате змии. ПОД НИКАКЪВ БЛАГОРОДЕН ПРЕДЛОГ. Ще извикам Виконта и спокойно ще обсъдим всичко, помисли си той с надежда. Веднага след това: какво ще обсъждаме? Какво?… и напразно се стремя да забравя, че тайната е грозна… Напразно.
Ванечка се появи и го подкани. Той се чувстваше като у дома си в тези коридори — вървеше отпред, без да се оглежда и му показваше пътя. Дрехите му отиваха, но модерните боти малко разваляха картината. По пътя виждаха само пожарогасители и някакви неизвестни апарати в стъклени шкафове. Ритмичният шум пак се чуваше едва-едва и оставаше отзад. Внезапно изникнаха две санитарки, изсумтяха нещо по адрес на Ванечка, който им отвърна с подходящ жест, равнодушно погледнаха болния, който отиваше в тоалетната и изчезнаха от полезрението. (Сърцето му пропусна удар, след това още един, но нищо, размина се.) Представи си как изглежда отстрани: разрошени кълчищени коси, кълчищени мустаци, старец в мръсновиолетова болнична пижама, куцука покрай стената по коридора, задъхан, потен, раздърпан, див. Много убедително.
Нужникът се оказа доста приличен. Не като в „Интерконтинентал“, но сравнително чист. Четири писоара и четири кабинки без врати. И без клекала, но чисти.
Иван изтръгваше рамката на хоризонталния прозорец над крайната кабинка. Постави я безшумно в ъгъла, огледа се и махна с ръка.
— Добре, добре — каза той на този мокър от пот и побеснял от яд човек.
— Но знай, че няма да мога да скоча… — (За какъв дявол да скачам? Че аз просто няма да мога да се промъкна през отвора!) — Тоест аз ще скоча, но ще си потроша старите кокали…
— Няма да се наложи — каза Иван леко задъхан. — Няма да скачате… Хайде… По-смело, държа ви.
Това беше унизително. Безсилните му ръце не можеха да издърпат натежалото му тяло, меките му като макарони крака безнадеждно търсеха опора по кахления под… Подпиран и избутван, той се катереше по плъзгавата кахлена стена, задъхваше се, хъркаше, обливаше се в пот и в края на краищата се оказа отначало в рамката на прозореца, а после в плитка циментова яма. Задъхан и свит, той седеше, неестествено преплел крака. Не чувстваше ръцете си, не чувстваше нищо освен свистящите си дробове… нямаше сили дори да затвори очи и виждаше над себе си решетка. Край, помисли си той. Това е краят…
Очевидно за известно време се изключил: внезапно до него се оказа Иван, съсредоточен като хирург опипваше пулса на врата му.
— Нищо, нищо… — отвърна той на внимателния му поглед. — Държа се засега. О’кей. Какво следва по-нататък?
— Станете — каза Иван и се изправи, после се наведе над него и го хвана под мишниците. — Така… Добре… Виждате ли светлината там?
Двамата стояха в циментовата яма и той видя, че решетката я няма. Видя и светлината, за която спомена Иван, но честно казано повече нищо не различаваше. Наоколо всичко беше в гъста мъгла, леко осветявана от три места, най-ярко бе показаното от Иван.