Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)

… Обърнал ли си внимание, каза Виконта, колко трудно е да намериш в нашите джунгли бюрократ: наоколо колкото искаш жертви на бюрократизма, но нито един бюрократ!

… По-добре ми обясни от какъв зор държиш при себе си този Малнич? Та той е идиот.

… На мен ми харесва. Полезен човек е. Ако в кабинета му надникне кентавър, знаеш ли какво ще му каже? „Заповядайте. А коня оставете в коридора.“

(До преди малко светлата стая стана мрачна и пуста. Стана задушно, а бе толкова свежо. И в нея остана само Виконта. Лежеше в леглото, болен от грип, а Станислав, който бе дошъл да го навести, седеше на стол и двамата пушеха. Произнасяха думи, които имаха двоен и троен смисъл. Като че никой не искаше да бъде разбран. Но всеки искаше да изкаже това, което го болеше, а болката беше нетърпима.)

… Изобщо не съм приятел на човечеството, възрази Виконта. Аз съм враг на неговите врагове.

… Пак ли цитат? Кажи най-сетне нещо свое.

… И защо? Ако искаш да разбереш кой кой е и защо, нима не ти е все едно с какви думи ти го обяснявам? Със свои ли, или с чужди. Може и с пръсти. Сапиенти сат.

… Не вярвам на цитати. Те винаги лъжат, защото по определение са същността на ПАРАИСТИНАТА. Те са безопасни. Ако искаше да си откровен, щеше да говориш със свои думи — грапави, невинаги смислени може би, но свои. Ако искаше…

… Ако гимназистките летяха във въздуха, всички щяха да станат летци…

… Браво. Умник. Добре го каза.

… Още си ТАМ, мой Стак. Ти все още си в „страната, която и насън няма да видиш“. Няма такава страна и никога не е имало. „Но винаги, в радост и скръб, е достатъчно да затвориш очи: в далечното синьо море, бригантината вдига платна…“ Флибустерите са били обикновени престъпници, мой Стак, морски разбойници, кървави и подли. А авторът на тези редове е умрял от най-обикновената страшна смърт — беше убит на война… Ти непрекъснато си въобразяваш, че има Рай, мой Стак, и Ад. Те не са някъде си, а тук, около нас, мъчителите живеят в Рая, а мъчениците в Ада и Страшният съд отдавна се е състоял, а ние дори не сме го забелязали, защото сме мислели за Бъдещето…

… Понякога ми се струва, че съм абсолютно ненужен, Виконте. Ти си си отвратително самодостатъчен — никой не ти трябва.

… Грешиш. Ти си ми много необходим. Заложил съм на тебе. Ти си моята армия, моята ударна сила. Така че не приказвай глупости…

… Не смяташ ли, че моето Предназначение е нещо повече, отколкото си ти… или аз… или двамата заедно?

… Не. И да не говорим повече за това.

… Виконте, искам само да разбера… да…

… Не е необходимо, каза Виконта ядосано. Не трябва. Има неща, които е по-добре да знаеш, отколкото да разбираш. „Спомням си слънцето и искам да забравя, че тайната е грозна.“ Тайната е грозна, мой Стак. Винаги е грозна.