Дракони на зимната нощ
- Автор: Вайс Маргарет, Хикман Трейси
- Серия: Dragonlance: Chronicles #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дракони на зимната нощ». Краткое содержание книги:
На късната есен сред сивия здрач, на трите луни под сребристия плач притихна светът, потъмня светлината.. Героите бяха на брой деветима. За тяхната доблест легенди ще има…
Една трудна битка със силите на злото е спечелена. Но драконите в Крин все още не са победени. Нещо повече, сега вече те знаят откъде идва истинската опасност за тях.
Кралицата на Мрака е решена на всяка цена да се справи с онези, които заплашват могъществото й…
— Победа! — изхъхри с последни сили. — Те побягнаха пред нас и ние ги подгонихме! Славна битка! Славна! А аз… ще стана Велик учител! — Той се закашля и кръвта рукна от устата му, след което отпусна глава в ръцете на младия рицар, който погледна към Стърм с надежда.
— Ами ако е прав, сър? Да не би да се опитват да ни заблудят… — Но мрачното изражение на Стърм го накара да замълчи. Рицарят отново обърна изпълнен с жалост поглед към Дерек: — Той е луд, нали, сър?
— Той умира, победен в геройска битка като истински рицар.
— Победа! — прошепна Дерек и очите му се изцъклиха.
— Не, няма да го чупиш — каза Лорана.
— Ама Физбан каза…
— Знам какво е казал — то не е добро, не и зло, но е и двете едновременно. Напълно в негов стил!
Тя и Тас стояха пред драконовото кълбо. То лежеше върху поставката си в средата на кръглата стая, все още покрито с прах, с изключение на мястото, където кендерът го беше избърсал с кърпата си. Помещението бе тъмно и зловещо тихо, толкова тихо, че те неволно шепнеха.
Лорана се загледа в него и замислено свъси чело. Тас я гледаше тревожно, защото се досещаше какво мисли.
— Тези кълба трябва да действат — изрече накрая тя. — Създали са ги могъщи магове! Хора като Райстлин, които не понасят провалите. Само да знаехме как…
— Аз знам… — прошепна едва чуто Тас.
— Какво? Знаеш! Защо не си…
— Не знаех, че знам… така да се каже — запелтечи той. — Просто ми изскочи в главата. Гнош — онзи гном — каза, че видял във вътрешността му някакви знаци, но не могъл да ги прочете, защото били написани на някакъв странен език…
— Езика на магията.
— Да, и аз така му казах и…
— Но това не ни върши работа! Ние не го знаем. Ако беше тук Райстлин…
— Нямаме нужда от него — прекъсна я Тас. — Аз не мога да го говоря, но мога да го прочета. Помниш ли онези очила — очилата за истинско виждане, както ги нарече той. С тях мога да чета всякакви езици, даже езика на магията. Знам, защото каза, че ако се опитам да прочета някой от неговите свитъци, щял да ме превърне в щурец и да ме глътне цял.
— И мислиш, че можеш да прочетеш кълбото?
— Мога поне да опитам… Лорана, Стърм спомена, че драконите може изобщо да не се появят. Защо да рискуваме да се занимаваме с това кълбо? — опита се да изклинчи Тас. — Освен това Физбан каза, че само най-могъщите магове се осмеляват да го използват.
— Чуй какво ще ти кажа, Таселхоф Бърфут — Лорана коленичи пред него и го погледна право в очите, — ако доведат дори един-единствен дракон, с нас е свършено. Точно затова ни дадоха време да се предадем, вместо просто да сринат това място със земята. Изчакват, докато дойдат драконите. Ще се наложи да рискуваме!
Тъмната пътека и светлата пътека. Тас си припомни думите на Физбан и главата му клюмна. Може да загинат хора, които обичаш, но ти имаш смелостта.
Той бръкна бавно в джоба на мъхнатата си жилетка, извади очилата и ги нагласи върху островърхите си уши.
13.
Слънцето изчезва.
Тъмата се спуска.
На сутринта мъглата се разнесе. Денят бе толкова слънчев и ясен, че Стърм видя от бойниците заснежените равнини в подножието на Вингаард — родните му места, които сега бяха окупирани от драконовите армии. Първите слънчеви лъчи огряха знамето на рицарите — златна корона, а под нея кралско рибарче, което държеше в ноктите си меч, украсен с роза. Емблемата проблясваше в светлината на утрото. Тогава Стърм чу пронизителния звук на бойни рогове — драконовите армии се бяха отправили към Кулата.
Стотината млади рицари стояха на бойниците и наблюдаваха придвижването на врага, който пъплеше в равнината с неумолимостта на хищни насекоми.
Отначало Стърм се беше зачудил на последните слова на умиращия рицар: „Те побягнаха пред нас!“ Защо им е трябвало на драконовите войски да бягат? Сега разбра, че те се бяха възползвали от тщеславието на рицарите и са осъществили един елементарен, но ефикасен заблуждаващ маньовър — огъваш се пред врага, но не много, демонстрираш страх, колкото да ти повярват и да помислят, че си се паникьосал. След това го оставяш да те подгони и да разреди бойната си линия. Обкръжаваш го, стягаш обръча и го унищожаваш.
Стърм знаеше, че е прав още преди да види окървавените тела по заснеженото поле. Те лежаха там, където отчаяно се бяха опитали да се прегрупират за последен отпор. Но сега бяха мъртви и това нямаше никакво значение. Той се зачуди кой ли щеше да гледа неговото мъртво тяло, след като свърши всичко.
Флинт надникна през една цепка в стената.
— Поне ще загинем на твърда земя — измърмори той.