Под купола (Том I)
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Под купола (Том I)». Краткое содержание книги:
— Момичето на Фрийман се подобрява, Джими Сиройс още се държи, а Нора Коувланд е в страхотна форма. Следобед вероятно ще я изпишем. Като цяло положението не е никак зле.
— Така е — кимна Ръсти, — но ти гарантирам, че ще се влоши. Да те питам нещо… ако получиш травма на главата при катастрофа, би ли искал аз да те оперирам?
— Не — усмихна се Туич. — Ще чакам доктор Хаус да се появи.
Ръсти загаси цигарата си в една консервена кутия и погледна към полупразния склад. Може пък да успееше да надзърне в хранилището зад градския съвет — какво толкова щеше да стане?
Този път беше негов ред да се прозине.
— Колко време ще издържиш така? — поинтересува се Туич. От шеговития му тон не бе останала и следа.
— Питам, защото в момента ти си единственият лекар в Честърс Мил.
— Колкото се наложи. Това, което ме притеснява, е да не допусна някоя грешка от преумора. И да не изникне проблем, чието решение е извън моята компетентност.
— Той се замисли за Рори Динсмор… и Джими Сиройс. Мисълта за Джими му подейства по-потискащо, понеже Рори вече бе недосегаем за каквито и да било лекарски грешки. Джими, от друга страна…
Съзнанието му се върна към операционната и приглушеното бипкане на уредите. Ръсти се видя как стои надвесен над бледия крак на Джими, загледан в черната черта, отбелязваща мястото на предстоящия разрез. Замисли се за Дъги Туичъл и неговата компетентност по отношение на упойките. Почувства как Джини Томлинсън пъха скалпел в ръката му и усети студения поглед на сините й очи, които го наблюдаваха над маската.
„Господи, ако можеш да ми спестиш това!“ — пожела си той.
Туич сложи ръка на рамото му.
— Не се притеснявай, ще се справиш — успокои го. — Решавай проблемите ден по ден.
— Май трябва да ги решавам час по час — отвърна Ръсти и се изправи. — Трябва да отскоча до здравния център и да проверя какво е положението там. Слава богу, че това не се случи през лятото; тогава щяхме да имаме три хиляди туристи и седемстотин деца от летните лагери.
— Искаш ли да дойда с теб?
Той поклати глава.
— По-добре остани тук и провери отново как е Ед Карти. Виж дали все още е в страната на живите.
Ръсти хвърли още един поглед към склада, след което свърна зад ъгъла на сградата и пое към здравния център, издигащ се в далечния край на болничната алея.
10.
Джини беше в болницата, разбира се; трябваше да претегли за последно новороденото бебе на госпожа Коувланд, преди да ги пусне да се приберат вкъщи. Дежурна на регистратурата в здравния център беше седемнайсетгодишната Джина Буфалино, която имаше точно шест седмици медицински стаж. Тя изгледа ужасено главния лекар, при което сърцето му се сви в лошо предчувствие, ала гледката на празната чакалня го успокои. Все пак това не беше никак малко.
— Някакви обаждания? — попита Ръсти.
— Едно. От госпожа Венциано на Блек Ридж Роуд. Бебето й си заклещило главичката между пръчките на креватчето. Искаше да изпратим линейка. Аз… аз й казах да намаже главата на детенцето със зехтин и да опита да се справи сама. Чухме се отново, вече всичко е наред.
Ръсти се усмихна. Е, девойчето явно си го биваше. Изпълнена с облекчение, Джина му се усмихна в отговор.
— Е, поне нямаме пациенти — отбеляза той. — Което е чудесно.
— Не е съвсем така. Госпожа Гринъл е тук… Андрея се казваше, нали? Настаних я в трета стая. — Момичето се поколеба. — Стори ми се доста разстроена.
Сърцето на Ръсти, което тъкмо бе започнало да се отпуска, отново се сви. Андрея Гринъл. При това разстроена. Това означаваше само едно — че иска ударна доза от предписания й оксиконтин. Той обаче не можеше да й го даде, ако искаше съвестта му да е чиста, без значение дали Анди Сандърс държи купища от препарата в склада си.
— Ясно — измърмори и тръгна по коридора към трета стая, ала внезапно се спря и погледна назад. — Защо не ми звънна да ми кажеш?
Джина поруменя.
— Тя ме помоли да не го правя.
Думите й го озадачиха, ала само за миг. Андрея може и да имаше проблем с хапчетата, обаче не бе глупачка. Знаеше, че ако Ръсти е в болницата, най-вероятно е в компанията на Туич. А Дъги Туичъл беше нейният по-малък брат, който дори на трийсет и девет годишна възраст трябваше да бъде пазен от грозните житейски истини.
Ръсти спря пред вратата с черната цифра три и се опита да се вземе в ръце. Нямаше да му бъде никак лесно. Андрея не беше от закоравелите алкохолици, които твърдяха, че пиенето няма нищо общо с проблемите им, нито пък от пристрастените наркомани, чийто брой нарастваше със страшна бързина през последните години. Отговорността, с която се отнасяше към проблема си, усложняваше ситуацията и правеше още по-трудно лечението й. Животът й определено не беше никак лесен след падането й. Оксиконтинът бе най-добрият препарат за нея, понеже й позволяваше да се справя с болката, да спи нормално и да започне терапия. Не беше нейна вината, че медикаментът, който й осигуряваше всичко това, беше известен като „хероин за селяндури“.